-
Моята сцена
Aко някой ми каже: не искай, не може, неразумно е, няма, не трябва, не бива, че животът е скучен, че така си отива, че за мене програма предвидил си, Боже, без остри завои, без бури, без вятър, без звездно небе, без вселенският театър от радост безумна и болка солена за мен да играе на моята сцена, ще отвърна, че ризата ваша теснее, по мярка не пасва, на цвят ми сивее - не виждам, не чувам, не дишам със нея, не зная дали съм, в кой театър живея. На моята сцена, във мойта пиеса, когато реша, аз ще спусна завеса. Защото никак не му прилича на голямо момиче да коленичи. Views:…
-
Психоложката
И така, стигнах до момента, когато нищо, ама наистина абсолютно нищо повече не исках. Другояче казано: и нищо не бе вече такова, каквото се очакваше. Нито повишение в кариерата, нито вече двайстегодишната надежда за повишение на заплатата, нито мисълта за бляскави моменти пред заинтересована публика можеха да ме въодушевят. Дори онзи скъп колан на Кучинели не успяваше да разпали сърцето ми. По дяволите! И вече самата представа за науна дейност ме отблъскваше, мен, която иначе пишеше с такова удоволствие. Остаряла ли бях? Или още по-лошо: бях ли се превърнала в пътуваща по пътя към окончателното в отвъдното? Че нещо някак си не бе наред с мен, бе повече от ясно.…
-
В театъра на моя живот
Зная съвсем точно къде стоят томовете на Станиславски в библиотеката ми, мога всеки миг отново и отново да си спомня мириса на стара хартия и вълнението от прелистването на страниците. Една страница, две страници, три страници… Прекрачвам в един свят, в който невъзможното остава вън пред вратата. Понеже тук всичко е възможно. Изведнъж ограниченията на съществуването са преодолени. И така, изглежда че нищо не се е променило. Споменът е там, моментът, в който получавам този скъп подарък, а с него неизменно оживява и той. В една топла мартенска вечер съм сред зрителите на пантомимен спектакъл в Русе. Как съм се озовала там? Никаква представа! Вероятно свежият мартенски вятър ме бе…
-
Ще Ви обясня
Питате се защо изглеждам толкова добре и как мога да излъчвам такова неописуемо щастие? Ще Ви обясня. Денят започва за мен винаги с поздрав към слънцето, последван от искрена благодарност към българското правителство. Веднага след това се оттеглям тихо (тихо, защото нищо за казване повече няма!) и се отдавам на едночасова медитация. Това ме кара да си мисля, че съм си самодостатъчна, независимо от това, какво се случва навън. После се обръщам към звездите, вслушвам се във вятъра и винаги получавам верните отговори за моето бъдеще, защото винаги задавам верните въпроси. Някъде към обяд по правило пристига видео от Вас с някой всезнайко и мъдрец. И денят ми е спасен!…
-
Нужно ли му е на Мохамед толкова много?
Днес съм тъжна. И не, не ми е нужна нумерология, астрология, не са ми нужни и пророци, за да установя, че съм като луната 😊. И искрено се възхищавам на изгрялата комерсиална сексоложка и почти инфлуенсърка в България Наталия Кобилкина, която заявява в едно свое видео, че не я интересуват протестите в Америка, нищо не я интересува, на нея в нейния свят й било добре. Е, аз функционирам по друг начин. Защото моят свят не е само мой и външният не е само чужд. Защото съществува нещо, наречено колективна памет и това нещо ни свързва през поколения, отвъд граници и векове. Разбирам повече от всякога понятието „да мислиш с отворен…
-
Два килограма време, моля!
Мила моя, искам два килограма време! Купувам! Да ми отрежат със ножа от скъпото! Колкото струва! От ценното! За да можем тихичко пак да седиме, а времето да говори. Времето с твоето име с моето време да спори, а ние да си мълчиме. Скъпа е тишината, на килограм я броиме. Плащам! И моля съдбата в този живот от двустишие, с нишки оплело сърцата, да не настъпи затишие в шумното на тишината. Views: 19
-
Аз – богата!
Ако някой ми каже, че винаги съм била бедна и така ще бъде, обиждам се. Обиждам се, защото не е вярно поне що се отнася до първата половина. След края на първи курс в университета отидох за една седмица на море. Щом пристигнах там, хрумна ми да започна да плета и продавам рап плитки от цветни конци. Останах там цялото лято. Плитчиците от конци украсявах с разноцветни мъниста, а богатите туристи плащаха доста добре, а на мен особено добре, тъй като говорех немски и английски! Това бе времето на бананите, тъй като бе напълно невъзможно да „затвориш“, целият бизнес се разгръщаше на улицата пред хотела. Работех без прекъсване и до…
-
Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването
Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването. Да, израснах в хубаво, светло, многообещаващо време и в едно още по-хубаво, още по-светло общество, в което мерките за дисциплиниране бяха на изключителна почит: общежитието (само за ученички), което се намираше на третия етаж на езиковата гимназия, заключваше входната врата точно в 20:00 часа. Оценки под отличните бяха недопустими, съответно основание за срам, а училищната униформа бе задължителна. А на въпроса „Искаш ли да служиш за пример на останалите?“ бяхме възпитани да отговаряме с „да“. През една топла юнска вечер на 1988 г., годината, в която излезе култовият филма на Иван Андонов „Вчера“, чието действие се развива в Немската гимназия в Ловеч, закъснях…
-
Моето лято с липите през юни
Моето лято с липите през юни, моето лято се бави. Уж е родено сред слънчеви дюни, а пък на болно се прави. И понакуцва, усмивката скрило, следвайки Mай по петите. Да се прегледа му казва Април, друг му чете от звездите, трети предписва му психосеанси, или сърцето да тества, друг пък реди му таро сеанси, изгрева, казват, да чества, три пъти в кръг да върти се, във случай че котка пътя му мине, да се изкъпе в близкия ручей или за ашрам да замине. Гуру предписват му най-просветените - гуру да има отличен! Без гуру-мисъл да впрегнеш във стремето, си неразбран и различен. Най-сетне! Наи-сетне млъква светът, в капките дъжд…
-
Най-хубавото
Най-хубавото слагам най-напред. В очите ми със изгрева се спира, в топящото се пурпурно небе оглежда се, а после ме намира в пролуката на моето сърце. Най-хубавото имало ръце. Усещам ги - две неспокойни птици, прелитащи край моето лице, отронвайки пера-мечти стотици на вятъра в студените нозе. Най-хубавото имало душа. Душата му с кокиче наметало покривам, за да скрия от света в запрашеното сиво огледало зад облака най-истинското бяло, оплетено от истина една. Най-хубавото искам, не лъжа за хубаво во веки и в безкрая, а хубаво от радост, от тъга, от делници, от празници, и зная: най-хубавото още предстои. Най-хубавото слагам най-накрая. Views: 34
