Категория: Настоящето

София никога не ми е харесвала. Ама никога.

И не заради факта, че там, в Народното събрание, са онези, които правят всичко останало, само не това, да представят народа, макар и това да би било добра причина. „Съдба е това, съдба!“, казват някои. Извинение, което прави излишен всеки опит за търсене на обяснение, веднага щом дръзнем да отправим бърз поглед назад към историята. Онези от вчера са тези от днес. Факт.

София никога не ми е харесвала. Заради огромните противоречия и разликата в картината, която се представя навън и това, което предлага самата действителност, на две пресечки само встрани от „Витошка“. От една страна лъскавите витрина, а от друга, на няколко метра само западналите фасади, дупките по улиците, просещите…

Веднага, щом пристигна тук, се разстила това усещане за нищета, завладява ме и нищо друго не е в състояние да го заличи. И не става дума за единични случаи, а за настроение – начина на съществуване на средната класа. Ако човек иска да го усети още по-силно, качва се в градския транспорт: сиви лица, безцветни фигури, потънали безмълвно в себе си, оставени сами на себе си. Дали новото метро ще ги транспортира в едно светло бъдеще, заедно с грижите им от днес? Това тук определно се възприема по-другояче от нищетата в 16-ти бецирк на Виена:  там поне жените показват характер. Крещят, проклинат мъжете си, дори бременните пушат като комини и всички масово се отказват от сутиена в знак на протест. Тук и мъже, и жени са еднакво унили и притихнали.

Веднъж, поканена на конференция в Нов български университет, ми се наложи да премина през сухо дере и коларски пътища на висок ток, докато стигна до университета, истинско приключение! Никой не бе помислил за инфраструктурата, сред която се намира този красив оазис. В 5 часа на следващата сутрин напуснах столицата.

Минавам покрай Съдебната палата и си спомням, как един от капителите от покрива веднъж се стовари на улицата и улучи един от минувачите, който като мен чакаше светофара, за да премине на другия тротоар. Тогава разбрах: справедливостта е последното ,което може да се открие тук.

Нищета ме заслепява. Очите ми не могат да възприемат нищо друго. Защото в центъра на всички опити за философстване, съзерцания, на цялата палета от възможности за сетивно възприемане винаги стои човекът, нали така? За да не изгубя баланс, концентрирам се върху Витоша, чиито силует се откроява в далечината.

Чакам времето, минутите сбирам,
поизтупвам ги, понапудрям ги и намирам
във всяка нещо бяло, нещо красиво.
Чакам времето, чакам го мълчаливо.
Да се срещнем без думи,  без да говорим
да си простим – без да делиме и спорим. 
Чакам време да дойде, по януарски скрежно,
едно време чисто-преметено, бяло и нежно,
време-кураж, наперено, истинско, смело,
а не унилото време-безвремие, свеждащо чело.
Време-секунда, което с грохот разцепва мрака, 
време-кораб, което нищо и никой не чака,
време, което на пеперуда прилича,
върху устните каца, по ъглчетата се стича.
Бяло е. Тихо е. Скрежно е. Моето време 
ми махва с ръка и бавно поема  към мене.
Чакам го.

Политика и морал очевидно са несъвместими. Макиавели го констатира още през 16 век. Наблюдавала съм го безброй пъти. Това показа и настоящата ситуация в Австрия. Независимо от това, колко силно е желанието да се живее в реално действаща демокрация и да се действа етично, човечеството явно не е превъзмогнола агресията като атропологичен компонент, въпреки всички усилия и еволюционни фази. И тази подсъзнателна агресия води до липса на морал, алчност за власт и безскруполност.

Някъде би следвало да се стигне до корените на проблема. Не се ли крият те в човешката природа? Този неукротим агресивен порив провокира действия, водещи до безкруполност, в „името на собствената държава“ от страна на тези, които стоят на върха – властоимащите. И всичко това се разиграва зад кулисите, зад гърба на народа, който всъщност би следвало да представлява върховната държавна власт в една демокрация. Докъде ще доведе всичко това?

Така нареченото „повече“ води неминуемо до жажда за още повече. Докато човек си въобрази, че живее в марионетен театър, в който с лекота може да дърпа конците, реалността се изплъзне, превръщайки се в подобие на истина, от истината стане лъжа, а демокрацията се замени с дикатура.

В България комунизмът се изопачи дотолкова, че се превърна в диктатура. Онези, които не бяха приети в редиците на партията по различни причини – горко им! – напр., защото бяха разведени, се чувстваха малко или много аутсайдери. И нищо не бе по-болезнено от това, да не си приет, да си „друг“. Това само отразяваше добре познатат динамика на масата и пагубното й влияние върху индивидуалността.

Към мен обаче съдбата бе добра. За късмет не успях да стана член на Комсомола, тъй като точно в този момент, когато съучениците ми ги приемаха, дойде демокрацията: половината от класа ми бяха комсомолци, а другата половина никога не успяха да станат. Така аз останах на разделната линия. Между минало и бъдеще, планово и пазарно стопанство, предписания и хаос, отчаяние и надежда. По-късно винаги категорично отказвах да се ангажирам с някоя партия, тъй като някак си рано бях прозряла този механизъм: независимо от това, коя партия искаше да ме спеели за своята идеология, всъпителните думи бяха винаги едни и същи: „ Трябва ни някой като теб, неопетнен и с чисто минало.“ С това въпросът за мен се решаваше от самосебе си. Харесваше ми в моята партия от един член, в която членувах свободно и имах право да застъпвам своята лична идеология и да заспивам вечер с чиста съвест. Че не бях способна да служа на демагогии, стана съвсем скоро ясно на всички и не рядко бе възприемано като недостатък. За креативността при провеждане на избори в България не искам да говоря. В това отношение Австрия има много да учи от България, например каква убедителна сила имат кебапчетата по време на избори или какво могат да постигнат 20 лева при бедните прослойки от населението. Когато се зададат избори в Австрия, все за това се сещам. И изобщото, двете държави би трябвало да обменят конструктивно опит по темата и да се поучат една от друга.

В Австрия исках да вярвам. Имах нужда от това, да вярвам в нещо, което олицетворява ценности, които бях търсила напразно в България: човечност, морал в политиката, реално действаща и живяна демокрация, без да се всява страх – без този отдавна доказал се механизъм за манипулация в България, който и до ден днешен влиза в употреба. Дано бъдещето не разколебае вярата ми. Дано.

Мама плачеше. Плачеше неудържимо, като че ли някой й бе откъснал парче живо месо, когато на 14 г. напуснах дома и се отправих към Русе в името на чуждите езици, които трябваше да ми отворят вратата към Европа. На стената вдясно от входа на старото ми училище висеше моя снимка с надпис „Наша гордост“. Мама плачеше, а аз –  двойно, веднъж за нея и веднъж за себе си. Оттогава нося болката винаги като двоен товар – веднъж за себе си и веднъж за света. Не че бях dsiplaced в днешния социологически смисъл на думата, не, просто бях изкоренена. Усещането бе, сякаш се намирах едновременно на няколко места. Това, което все си представях, бе полет, който ме отвеждаше надалеч, в Европа; затварях очи и политах.

По-късно, докато бях в гимназията, се намери един човек, който ме научи да разпервам криле. В началото имитирах ударите с крилете по време на урока по пантомима, после го играех на сцената, докато бавно и незабележимо не го пренесох в реалния живот. Да разпериш криле към Европа. И тъй като за постижения бях винаги вузнаграждаване с работа, на 14 г. се отправих на бригада към Германия (бране на домати!), на 15 г. отново бях отличена, посоката пак бе Германия, но този път ставаше дума за плевене! Това, че немското селско стопанство днес се развива така добре, е изцяло моя заслуга! На 17 г. бях вече достатъчно мъдра, за да съм наясно, че Европа не може лесно да се достигне. През онзи юни на умопомрачително красивите полета от макове бях избрана за кралица на красотата – Мис България 1991 г. Наградата в размер на тогавашните 35 000 лева бе предвидена за обучение в Европа. Пресата гърмеше: „Тежката корона“, „Трудният път към Европа“, „Короната е моят път към Европа“, докато аз, в ролята си на мъдра гадателка, не сложих край на това и не разсясних на всички в едно лично интервю, че „Конкурсите за красота не са нашият път към Европа“. И да, короната действително ми бе връчена в присъствието на публика от 4000 души, но наградата, която трябваше да направи възможен моя път към Европа, никога. Какво да се прави, времена на преход. Моята Европа трябваше още да почака.

След следването си започнах работа като асистент в катедрата по германистика във Велико Търново, започнах да съставям речници (българско-немски), превеждах немски народни песни и пътувах. За кратко време печатите в паспорта ми се натрупаха: при всеки граничен пункт към колекцията се добавяше нов. Всеки километър през моята Европа трябваше да бъде „почувстван“. 36-часовите пътувания ме отведоха до Йена в Центъра за разработване на тюрингски реник на диалектите, до Ваймар за годишното събрание на Гьотевото дружество, до Лайпциг, Хановер, Мюнхен… Постепенно започнах да осъзнавам, че не уседналостта, а мобилността, движението е иманентна черта на човечеството, както пише и Стийвън Грийблат в своя Манифест.

Потребността ми непрестанно да се движа – във вътрепен, духовен план, а и реално – ме отведе и до Виена през 2003 г., когато започнах работа върху дисертацията ми в университет Виена, с тема за промените в ценностната система в австрийското и българското общество, изследвани в австрийското списание за мъже WIENER и българското ЕГОИСТ. През следващата година се върнах обратно във Виена. И оттогава – отново и отново! Стотици пъти! Твърде кратко време, ще кажете Вие, за да може да се нарече life story, и твърде дълго за бегло познанство – прегръдка за цял живот, го наричам аз! Някои го определят като мазохизъм, аз – като обич. Някои ме питат със съчувствие защо си го причинявам, след като в Бълфария съм призната и уважаване като автор и преподавател, други ме гледат с нищо неразбиращ поглед. „Защото заставам зад себе си“, отговарям им аз, „Защото трябва да застана зад себе си.“ Защото родината е много повече от географското място, на което сме родени, защото си позволявам лукса да избера страната, която е оставила по-голям отпечатък върху мен, защото Виена предоставя възможността за свободен избор на мого идентичности, защото търся моите си хора, зашото съм изтощена от състоянието на вътрешна емиграция в България, защото исках да избягам не от бедността в най-бедната държава в Европейския съюз, а от чувството на безнадеждност, защото любопитството ми към света ме поддържа жива, защото обичам Австрия, защото познавам всяко кътче във Виена, всяка сянка, аромата на всяка една улица.., защото.., защото…

Защото не мога да се примиря. Не мога да се примиря с масовото превръщане на уилища на университетите и премахването на модерни дисциплини от учебните планове, съвсем скоро, след като са били въведени. Не мога да се примиря с безнадеждното отмиране на вида, наречен свободен интелектуалец, за сметка на тесногръдие, с липсата на инициативност и максимално орязаните учебни планове, с липсата на креативни идеи, иновативни подходи и мислене, встрани от клишето. А който не може да се примира, трябва да носи товара на болката двойно – веднъж за себе си и веднъж за света.

През 2018 г., след 150 (щастливо число!) старателно написани мотивационни писма, най-сетне получих първата си работа във Виена – преподаване в интеграционни курсове. Предпоставка бе т. нар. Gender & Diversity сертификат, ако и цели 12 г. да бях преподавала интеркултурна комуникация, бях разработила и учебната програма за дисциплината и бях провела уъркшоп-сесии и изнесла доклади в европейското университетско пространство по темата. Австрийският интеграционен фонд бе непоклатим в изискванията си като скала в бурята! Освен това трябваше да положа и изпит по немски, за да докажа, че го владея, независимо от това, че всичките ми дипломи бяха признати и приравнени към австрийските. Междувременно можах и да си позволя малко жилище под наем в 18. бецирк и така да сложа край на своето номадство, след като вече бях живяла от 2003/04 г. насам в общежития в 7., 8. и 19. бецирк, временно при приятели в 6., 3., 16., 17., 18., 20, в хостели и дори в краен случай на нужда при дъщеря ми в нейното общежитие.

Наблюдавах се с удивление себе си – героинията в собствената си история – и се питах колко още бих могла да мина отвъд личните си граници. Преодоляването на граници – на реалните, географските, а и на другите, в главите – изглеждаше да се превърне съвсем скоро в изключително важна тема, съпътстваща живота ми. И така, аз стоях там – открита, ранима, в центъра на моя експеримент с мен самата, готова да приема всичко, което моята Европа бе замислила за мен. Работех допълнително по заместване в едно международно училище, а вечер предлагах помощни уроци. И дори тогава, когато договорът ми изтече и дни след това не можех да се изправя от изтощение в леглото, плачех, леех гориви сълзи, ядосана на себе си, че не бях издържала, че се бях огънала! Можех ли да си го простя? Никога! Очевидно следващия път нтрябваше да работя още по-упорито, за да докажа своята вярност към Европа!

След всеки неуспех се изправях отново със смайваща упоритост и на въпроса „Накъде?“ имаше един-единствен отговор: „Към Виена.“ И всеки път, когато успявах да прочета по лицата следи от угриженост, успокоявах ги с „Имам достатъчно сили, за да се справя с всичко в моя живот!“

В края на 2019 г. моята Европа отново ми даде знак и аз се върнах във Виена, щастлива, че имах предишната си работа. Колегите ми на работното място, които вече бяха чели нещо от мен в австрийската преса, напр. театралните ми критики, ме гледаха учудено и споделяха, че с моите квалификации и способности мястото ми е другаде. Животът обаче недвусмислено ми бе показал, каква стойност и еквивалентност имаха в Австрия квалификациите ми и докторската ми титла, и това бе добре. Нали исках да съм начисто с живота, а не да заблуждавам себе си.

Твърдо решена да сляза от седмото небе и да се адаптирам към изискванията на реалността, завършх курс и през 2020 г. получих лиценз за изпитваща към Интеграционния фонд. Достъпът до работа в университетската сфера продължаваше да изглежда почу невъзможен, компетенциите, които имах, биваха игнорирани, а дори Министерството на образованието в Австрия нямаше ясен отговор дали мога да работя в държавно училище или не. Но моят ум и особено онази част от него, разположена в дясното полукълбо, се бунтуваше и ми нашепваше: „Нещо с твоята Европа, Нели, никак не е наред, ама никак! Чуваш ли?“ В грешната Европа ли бях попаднала? Не в онази, за която бях разказвала на моите студенти в България? „В онази Европа“, обяснявах им аз, „личността се оценява според способностите й,това е Европа на смелите и способните, в която всеки един има шанса за самоопределяне и свободен избор от много идентичности“.

Само от време на време сянка се прокрадва на иначе безоблачното европейско небе и тогава проговаря чувството ми за справедливост. Тогава за цели няколко секунди съм неудържима! Защо моята Виена е така сурова към мен? Защо е толкова трудно човек да се установи във Виена, идвайки от Югоизточна Европа, независимо от факта, че в родината си е признат и квалификациите му са отлични? Това все още моята Европа ли е или е „Европа на другите“? И ако е моята Европа, защо трябва да започвам във Виена винаги под нулата, даже не и от нулата, щом би трябвало да има равен старт за всички? Свободното движение на хора в Европа онзачава ли свобода? И ккаво още трябва да направя, за да докажа на тази Европа, че съм стойностна? Че ме има?

За подобни въпроси обаче рядко намирам време, защото мислите ми са заети с моята Виена. Далеч по-важни неща стоят на дневен ред! Затова и сега се налага да се сбогувам и да поема нататък, все по-нататък по моя път към Европа. Моята Европа ме чака.