Болоня, скъпа моя Болоня! Качвам се в самолета и след по-малко от два часа съм там. Сливам се с жълто-червено-оранжевите арки, под които минавам, вървейки по уличките покрай институтите на Болонския университет, хвърлям любопитен поглед към хладните вътрешни дворове, които приканват минувача да се отбие. Спирам насред Piazza Maggiore. За секунди всичко притихва. Усещането е, като че си застанал в центъра на Земята. Камбаната на базиликата San Petronio ме откъсва от безвремието и ме връща обратно в настоящето: отмерва точно 12 часа. И в този момент ги виждам. Идват към мен, на тълпи, звънкият им смях се отронва на хиляди частици кристален прах от времето и насища въздуха с една sensazione felice, смехът им, носещ се из въздуха, се издига високо, високо нагоре, до камбанарията на базиликата, висока 62 м; образуват полукръг около мен, с жест на галантен реверанс: „Bella! Come stai? Come stai, amore? Ti amooooo!“, чувам гласовете им, докато минавам покрай тях, сияещите им лица се запечатват завинаги в спомена. „Sempreeee!!!“, отеква някъде там, насред Piazza Maggiore зад гърба ми. „Sempre… sempre… sempre…!“, отвръща калдъръмът, затоплен от жаркото обедно слънце, докато се обръщам за последно… Италианците!
Вашият коментар