Nelisworld

Автор: Neli Peycheva

  • Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването

    Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването

    Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването. Да, израснах в хубаво, светло, многообещаващо време и в едно още по-хубаво, още по-светло общество, в което мерките за дисциплиниране бяха на изключителна почит: общежитието (само за ученички), което се намираше на третия етаж на езиковата гимназия, заключваше входната врата точно в 20:00 часа. Оценки под отличните бяха недопустими, съответно основание за срам, а училищната униформа бе задължителна. А на въпроса „Искаш ли да служиш за пример на останалите?“ бяхме възпитани да отговаряме с „да“.

    През една топла юнска вечер на 1988 г., годината, в която излезе култовият филма на Иван Андонов „Вчера“, чието действие се развива в Немската гимназия в Ловеч, закъснях с прибирането, тъй като в парка една небезизвестна банда свиреше „Клетва“ (https://www.youtube.com/watch?v=5J7KqBeBpDs), песента към филма, която исках да чуя. За това единствено провинение аз заедно с няколко други „престъпили закона“ трябваше да се оправдавам😊. Но може би точно поради това, че бях израснала в един ясно структуриран свят, никога не успях да приема тези мерки за дисциплиниране, които отнемаха всякаква жизненост и спонтанност. Постепенно изградих вътрешна съпротива срещу всичко, насочено към „дисциплиниране“ на хората пряко тяхната индивидуалност, към тяхното пречупване.

    Години по-късно в работата ми с деца и млади хора все ме изненадваше колко малко от тях бяха получили силен старт в живота с пълна подкрепа и безрезервна обич от семейството, което често пъти бе пожертвало тяхната индивидуалност, и колко безпощадни можем да бъдем ние, възрастните. След първите 5 минути при повечето изплуваха наяве рани, а това бе тъжно, много тъжно. Преди 2 месеца например срещу мен седеше едно малко грабливо птиче, показваше нокти, готово да се защитава с всякакви средства. Никой не му бе обяснил, че може да бъде и сокол или славей.

    Няма проблемни деца, децата са прекрасни, всички проблеми тръгват от родителите. Веднъж една от моите ученички във Виена ме попита, дали съм психолог по професия. Не, не съм. Но за себе си съм наясно, че в живота ми има едно нещо, което притежава истинска стойност: хората. А хората са раними. Затова и не съм в състояние да простя едно: когато се минава през хора.

    Често казвам на загрижените родители: „Защо искате Вашето дете да е като другите? Ние не сме бройлери! Радвайте се, че детето Ви е точно такова, каквото е, в неговата индивидуалност се крие красотата му!“

    Убедена съм в това. 100%. Ние не сме бройлери. Обичайте децата си такива, каквито са. С това една голяма част от Вашата работа ще бъде свършена.

    https://www.youtube.com/watch?v=5J7KqBeBpDs

  • Моето лято с липите през юни

    Моето лято с липите през юни

    
Моето лято с липите през юни,
моето лято се бави.
Уж е родено сред слънчеви дюни,
а пък на болно се прави.
И понакуцва, усмивката скрило,
следвайки Mай по петите.
Да се прегледа му казва Април,
друг му чете от звездите,
трети предписва му психосеанси,
или сърцето да тества,
друг пък реди му таро сеанси,
изгрева, казват, да чества,
три пъти в кръг да върти се, във случай
че котка пътя му мине,
да се изкъпе в близкия ручей
или за ашрам да замине.
Гуру предписват му най-просветените -
гуру да има отличен!
Без гуру-мисъл да впрегнеш във стремето,
си неразбран и различен.
Най-сетне! Наи-сетне млъква светът,
в капките дъжд се оглежда.
А аз търкулвам по Млечния път
на лятото птичата прежда.
 
  • Най-хубавото

    Най-хубавото

    


Най-хубавото слагам най-напред.
В очите ми със изгрева се спира,
в топящото се пурпурно небе
оглежда се, а после ме намира
в пролуката на моето сърце.
Най-хубавото имало ръце.
Усещам ги - две неспокойни птици,
прелитащи край моето лице,
отронвайки пера-мечти стотици
на вятъра в студените нозе.
Най-хубавото имало душа.
Душата му с кокиче наметало
покривам, за да скрия от света
в запрашеното сиво огледало
зад облака най-истинското бяло,
оплетено от истина една.
Най-хубавото искам, не лъжа
за хубаво во веки и в безкрая,
а хубаво от радост, от тъга,
от делници, от празници, и зная:
най-хубавото още предстои.
Най-хубавото слагам най-накрая.
  • Надежда

    Надежда

    Пристигнах на улица тиха, без име,
аз нея намерих, тя мене откри ме,
и някъде там, стаена в сумрака -
до лампата улична - гостенка чака.
Близка, далечна, но някак позната.
Aз ли я срещам? Тя ли ме чака?
Нещо ме пита, нещо шепти ми,
вика ме, срича моето име.
Да се представи забравя. Kоя е?
Плахо пристъпва, усещам дъха й.
Чака ме вече десетки години?
Сляпа била съм? И как да отмина
тази прегръдка от думи горещи,
тези примигващи огнени свещи?
Тези ръце, декемврийски студени?
Пръсти премръзнали, търсещи мене?
Питам: коя си? Как е твоето име?
Влез, разкажи ми, седни, припомни ми.
Кой те праща при мене? Кой какво ти нарежда?
Аз се казвам Надежда. Просто Надежда.
24.12.2019
  • Ден на бащата

    Ден на бащата

    Да ти липсва бащата, който никога не си имал. Да ти липсва човекът, когото не си успял да намразиш, а единствено и само си обичал. Да ти липсва далечния, недостижимия, различния, неразбрания, охулвания, недостойния, самотния, твоя баща. Онзи, който ти изпращаше най-хубавите книги в детството, до когото написа първите си писма с молбата да се върне, който веднъж дори те заведе на училище и ти гордо виреше носле, който ти подари времето и първия часовник, времето, което се измерваше с липсата му. Подари ти и онова златно синджирче с рубиненото цветето и обичките (тях мама после продаде, защото нямахме пари). Да ти липсва този, от когото нямаше общ спомен. Да ти липсва човекът, на когото много не успяха да простят, но който за теб бе единствен възможен твой баща. Да ти липсва усещането, че го има.  Да ти липсва този, на когото все планираше да звъннеш, все искаше да чуеш, но за когото все не намираше време, въпреки че истината бе там: Зад всяко отчуждение, всяка форма на самота и озлобление към света се крие зов за помощ. Само онези, на които им липсват фини рецептори, окастрените и закоравелите от живота, са неспособни да го доловят. Ти, обречената да прощаваш на всички, но да не можеш да простиш на себе си простата истина: че разбираш, че не са нужни обяснения.

    И така, всичко, което ти остана от него, е една снимка от детството и едно златно синджирче. Времето продължава да отмерва, по тънките му невидими нишки тече самота. Смъртта е по-мъдра от нас, ако не ни направи по-добри, ще ни застига отново и отново. Дано успея да науча урока й приживе, дано.

  • Предателката

    Предателката

    По първи петли
предателката в мен не спи.
Предателката ме притиска
за всички мои “не ми стиска”,
за всички малки и големи
удобни бягства, заблуждения,
за всички мои “не ми дреме”,
за всички “има още време”,
за всички тихи отстъпления,
за всяко “чакай” и “поспри”.
А колко е удобно само
да я заплюя аз през рамо
с едни невиждащи очи
и всичко просто и логично,
и прагматично и безлично
во веки да си продължи.
Предателките все будуват.
Предателките не сънуват.
Когато мислиш, че я няма
ще се намести в твойта рана
и много ще те заболи.
Ще изкрещи, че си лъжлива,
неистинска и некрасива
и няма да се укроти.
Ще разбереш, не е измама,
оказва се, че пак сте двама -
по първи петли.
  • Метаморфоза

    Метаморфоза

    Бях 
много послушна и стриктна, прилежна,
безкрайно работна, до болка надеждна,
до горе взискателна, до дъно критична,
бях строга, безмилостна и героична.
Тогава се случи, каквото се случи,
по рачешки нещо у мен се отключи:
Погледнах в очите на моята Яна
и после настъпи такава промяна,
че моето рачешко самосъзнание
в едно неизказано тихо мълчание
събуди онази бунтарка у мене,
която все чакаше своето време,
китара ми връчи и вдъхновение
и влюбих се в хаоса с огромно смирение,
и станах разхвърляна, по-малко критична,
не много надеждна, но много лирична.
Така заприличах на моята Яна!
А тя пък започна да става голяма!
И ясно е, няма какво да отричам:
не тя на мен, аз на нея приличам!
  • Как фейсбук се превърна в порно

    Как фейсбук се превърна в порно

    В ден Y от кризата фейсбук се превърна в порно, в което всеки се опитваше да даде най-доброто от себе си. Някои бяха нови в бранша и пробваха да бъдат иновативни, други правеха това, което винаги бяха правили и продължаваха да плуват в сигурни води. Това, с голотатата на телата, бе по-лесно. Разголването на душите бе по-трудна работа. По степентта на голотата можеше безпогрешно да бъде прочетен всеки като карта. Вътрешната несигурност, че ще бъдеш забравен, ако не напомняш ежедневно, ежечасно за себе си, биеше тревога.

    Порното бе високо в курса, изживяваше бум и бе издигнато до житейска ценност. Апелът бе еднозначен: за да имаш изобщо някаква стойност, трябва да преминеш към порно индустрията! Всеки без изключение! Заобиколен път нямаше. При един по-внимателен поглед се установяваше, че всички играеха същите роли, като преди и нищо не  се бе променило, само разсъдъкът бе засякал и затова тази липса се компенсираше от телата, а да се опита нещо съвсем ново в борно бранша, бе твърде рисковано. Някои показваха крак, други задник, трети показваха всичко, наистина всичко, което можеха да покажат, и само малцина показваха характер. Все едно дали играта бе посредствена или под точката на замръзване, всеки чакаше своя аплаус.

    А ако ролите са били разменени? А ако се опита да се разменят ролите, които всеки смята, че заслужава? Дали новите не биха пасвали по-добре? Разкрепостеният порно сектор се оказа затворен за подобни идеи, вървеше по утъпкани пътища и залагаше на сигурното. Е, добре, нека всеки да играе това, което винаги е играл! Порно браншът е снизходителен, не предявява високи претенции и продължава да е отворен за всеки. Сега отивам да облека червеното си fishnet боди и да се подготвя за снимки. Ще се видим скоро в 3Д продукцията „Mercy in red 1“. Следвайте ме! С посредственост не мога да се задоволя! Ваша Нели П.

  • Запазете спокойствие!

    Запазете спокойствие!

    Червени балеринки в действие

    Беше време да извадя от шкафа моите верни червени балерини и да ги извикам на помощ… просто бе време. Обух ги и поех през преждевременно остарелите улици на Велико Търново при почти зимни температури. Една крачка, две, три, един метър, два метра…, бавно се уча да вървя отново след двуседмичната карантина вкъщи. Първият километър е изминат. Колко стъпки има в един километър? Изкачвам се нагоре и минавам покрай сексшопа. Един поглед вляво към завързаните с белезници кукли потвърждава, че и те са ограничени в свободата си на движение. Или всъщност винаги са били?
    Колко крачки са оттук до Виена? Ако побързам, ще стигна ли там през юни? За лятното кино? От магазина за вина от една бъчва наднича недоверчиво една портретирана красавица и се оглежда за точния избор. Ще дойде ли…? Или може би не…? Не, мила моя, няма да дойде! Поне през следващите два месеца не! Дори нетрепва с мигли. Надеждата, както казват старите хора, умирала последна.
    Разходката ми продължава нанатък по главната улица, която върви все направо, никакви отклонения, никакви пресечки. Прав и равен път. Все направо… Колко ли дни ще са ми нужни, за да стигна до Щраднбар Херман? За да усетя пясъка под краката си?
    Вдяснолускозният ламета-блинк-блинк магазин за висшата класа предлага защитни маски, от обикновените, за 6 лв. на брой, когато реалната зена е 0,60 лв. Няма ли зашита на потребителя в тази държава? Защита. Тук това е чужда дума. Ако човек иска да се зашити, то най-добре е да се зашити сам. Good luck!
    Разходка през един сюрреалистичен град. Внезапно мислите ми ме отвеждат при Фукияма и неговата картина за град без хора. Живяла ли съм вече тук? Как се стигна дотам, че се задържах тук, а не някъде другаде? Не исках ли да стана дипломат? А преди това … балерина? И магазинът за бельо е предлагал до преди 2 седмици защитни маски, разбирам от обявата на витрината. Неговите са от плат, вероятно поради този факт и по-скъпи. На кого му е пртрябвало бельо в тези кризисни времена? Дали и онлайн магазинът на Agent Provocateur е преустановил онлайн поръчките?
    Там, където преди имаше магазин за обувки, чета: РАЗПРОДАЖБА НА КУФАРИ. Кой има нужда от куфар в това време? Досега финансовите възможности бяха причината, поради която много се въздържаха от пътувания. Сега и с пълен портфейл не можеш да отидеш никъде. Но аз продължавам да пътувам. В мислите си.
    Bologna, cara mia Bologna! Там ли са още гълъбите на Piazza Maggiore? Ще има ли пак изложение на производителите на шоколад през ноември? Ще отвори ли врати през лятото малкото магазинче Sacro Cuore Profumi? Ще мога ли някъде да опитам най-сетне десерта „Трите гърди на монахинята“? Спитам за кратко пред магазина за сувенири под Самоводската чаршия. Интерсно. В българските носии се усеща първи западен полъх, не може да се отрече! Горната част на едната от носиите наподобява корест. Или може би съм пропуснала нещо от българската фолклорна традиция?
    Най-сетне целта е достигната! Магазинът ДМ. Влизам и бързо се оглеждам за безглутенови продукти. Откривам две пакетчета фалафели. Късмет! Как така ДМ все още няма онлайн магазин в България? Тук могат да се намерят дезинфекционни средства, ръкавици за еднократна употреба и тоалетна хартия! Редуцурана!
    Правя още две кръгчета около пощата и поемам обратно. Ако мислите, че вървя сама, грешите! Някъде там, по средата на главната улица, пламна нова дружба. Моят нов верен приятел ме следва неотлъчно до дома, докато най-сетне разбира, че сърцето ми вече принадлежи на друг лаещ приятел – на този, който ме чака от другата страна на оградата. Разочарованията така или иначе не са рядкост по време на криза. Запазете спокойствие!

  • Разболя се времето

    Разболя се времето

    Разболя се времето. Питам времето:

    Има ли време да бъдем други?

    Има ли време да отпуснем стремето

    на всички заблуди?

    Има ли време да бъдем себе си? Просто истински?

    Или е крайно време да реанимираме своите мисли?

    Може ли мислите тежки и думи горещи

    да прекроиме с ножица, да изгорим със свещи?

    И да изрежем от хартия бяла, прозрачна,

    една история нова, не така мрачна,

    с по-малко лъжи, само с шепа измама,

    за да остане време истинско? Време за двама.