Тебеширен денят се търкулна към здрача,
тебеширени мисли отлитат във мрака,
тебеширени хора тебеширено крачат,
тебеширено Утре рисуват и чакат.
Тебеширени погледи пак се преплитат,
тебеширът в очите започва да пари.
Тебеширени думите бързо отлитат
без следа да оставят към измислени гари.
Ето капка дъждовна, а след нея и още…
Тебеширена беше и тази ми роля.
Чакам дъжд, ураган, гръмотевични нощи
и за няколко капки мастило се моля.
Колкото по-надълбоко в чашата се вглеждам, толкова по-ясно виждам… Като на забързан каданс пред очите ми преминават всички заведения в града, където човек може да се нахрани добре и охолно, при това напълно по джоба си и в приятна обстановка. Спомням си всяка празнична вечеря и всеки обяд, на който не хапвах почти нищо, защото пак трябваше да внимавам за фигурата, мога да възпроизведа всеки детайл – от красиво декорираната маса до най-финните аромати. Постепенно си спомням и онези вечери, когато бях така глупава да отказвам храната, заради един разговор или момент, които ми бяха по-важни…
Вглеждайки се така все по-надълбоко, хрумва ми какво мога да сготвя за Коледа: екзотични ястия, които никога досега не съм готвила, топящи се като мед върху езика, истински гъдели! Дъщеричката е рожденичка, спокойно значи мога малко да поразгърна готварските си умения и да поема риска да надмина всички очаквания, позволено е да изненадаш всички веднъж в годината, нали така! Ихааааа!
Къде съм дянала онази готварска книга, която описва подробно индийската кухня? Дали имам всички необходими подправки в наличност? Хммм… Какво би се харесало най-много на моя мил склонен да експериментира син, който, вместо като бъдещ социолог, изведнъж се вижда в ролята на Chef de Cuisine, след три недотам леки студентски години и първа крачка към самостоятелност? И откъде това желание да се замени обществото с печката? Как се стигна до този обрат в предпочитанията?
Взирайки се все така в чашата, спомням си детството, когато явно сме били толкова бедни, че сме си позволявали кюфтета на масата само за Коледа и Великден (тогава не съм осъзнавала това!). Следователно съм вегетарианка по възпитание, не толкова по убеждение, просветва ми изведнъж!
Сега виждам далеч по-ясно и онези снимки на недохранените деца в Африка, които е изключено да могат да бъдат заличени от паметта, и се питам къде започва бедността и дали ние в Европа сме толкова бедни, щом имаме хляб и мляко на масата и покрив над главата си?
Виждам Париж през онази пролет, когато студът все още бе притиснал дърветата в своята сурова прегръдка и пъпките на смееха да надникнат навън и да разцфнат, усещам мириса на вкусното ванилово тесто, на неустоимо сладко ухаещите и примамващи зад витрините сладкиши и опитвам домашния tarte aus pommes….мммм!
После съм в Рим…. Дали ще успея някога отново да открия онзи малък магазин, където се предлагат най-добрите тарталети на света? Хрупкави, с крем и сочни плодчета отгоре, просто мечта! Кога ли най-скоро бих могла да резервирам полет?
Не, не обичам марципан. Ябълка. Една ябълка има само 45 калории. Ябълката няма сърце. Това си е направо безсърдечно. Безсърдечна ябълка.
Колкото по-надълбоко се взирам, толкова по-добре проумявам… Там, на дъното на чашата, се разстила мека нежна светлина… Само стъпка ме дели от Просветлението!!! Време за пости е…