И така, стигнах до момента, когато нищо, ама наистина абсолютно нищо повече не исках. Другояче казано: и нищо не бе вече такова, каквото се очакваше. Нито повишение в кариерата, нито вече двайстегодишната надежда за повишение на заплатата, нито мисълта за бляскави моменти пред заинтересована публика можеха да ме въодушевят. Дори онзи скъп колан на Кучинели не успяваше да разпали сърцето ми. По дяволите! И вече самата представа за науна дейност ме отблъскваше, мен, която иначе пишеше с такова удоволствие.
Остаряла ли бях? Или още по-лошо: бях ли се превърнала в пътуваща по пътя към окончателното в отвъдното? Че нещо някак си не бе наред с мен, бе повече от ясно. Освен това имаше още една важна причина за тревога, която придаваше още по-блдкав привкус на несигурното ми бъдеще: моята представа за живота се разминаваше доста с тази, на моята психоложка, която бе всъщност „правилната“ и съответно „функциониращата“: „Такъв е животът, на простите неща трябва да се радваме, а не да хвърчим нависоко, например да излезем с приятелки или да отидем до столицата и да си купим нещо хубаво!“ Прилоша ми. Просто запона да ми се гади. Откъде накъде пазаруването трябваше да ме радва? И защо да купувам вещи, когато подарявам собствените си и съм наясно, че не ми е нужен повече от един куфар багаж? И как така трябва да са все простите неща? И откъде можеше да знае тя какво за мен е просто и какво сложно? Какво трябваше да се очаква? Че материалните неща радват повече от духовните? Объркването ми бе пълно и диагнозата бе ясна: бях безнадеждно болна.
После се появи следващото разочарование: установих, че изобщо не съм толкова добра. Нито добра, нито послушна. Вероятно и никога не съм била, не бях нищо от това, което се очакваше от мен и всичко, което се проявяваше външно, само наподобяваше това, което трябваше да бъда. Новото откритие, че тъмната ми страна бе на ход, доведе съвсем скоро до лавинообразна поредица от събития, в която поредица излизаха на бял свят сенчестите страни на моя характер, всяка следваща все по-тъмна от предишната. Тенденцията към потъване в бездънното се очерта бегло още при първата ми среща с моята психоложка – сигурно винаги съм го носила това бездънно у себе си, и аз самата вече не знам –, по време на която заявих, че съвети приемам само от хора, които или са по-мъдри от мен, или са доказани професионалисти в своята област, което я доведе до едно такова шокообразно състояние, или поне на пръв поглед нещата се усещаха така, сякаш бях участник в сцена от филм: зениците й се разшириха, дишането й стана на пресекулки, а пороят от думи замлъкна. Аз обаче, честно казано, нямах никкаво време повече за гумене в празни приказки и исках да спестя и на двете ни ценни минути. А какво стана вместо това? Не само, че бях болна, аз и разболявах хората!
Това, което после й разказах, имаше още по-силен ефект върху нес, така че в един момент истински почнах да се притеснявам за здравето й: „Ама как изобщо е възможно това? Какво ми разказвате, Вие? Как изобщо Ви хрумна да напускате страната без сигурни доходи и сигурно работно място?“ Изцяло в мой ущърб цялата тази безкрайна тирада доведе в един момент, когато най-сетне й се видя края, до бързото ми причисляване към единия от четирите вида личности. Браво! Дано Фриц Риман се смили над нея и й прости този умствен припадък!
От този момент нататък срещите ни следваха винаги един и същи сценарий: „Решете! Трябва да решите! Решете, иначе ще се разболеете, бързо!“, вкопчваше се тя в основната си идея и се надяваше, вживявайки се в ролята на строителя, да бетонира с маламашката в съзнанието ми това толкова страхотно хрумване, незабавно да взема решение, до което аз в нейните очи никога не бих стигнала сама. „Мислите ли, че щях да дойда при Вас, ако това бе така лесно?“, изкрещявах всеки път в лицето и аз.
Понеже очевидно бях костелив орех, терапията ни не напредваше ни най-малко. Всичко напразно, Никаква развръзка. Аз определено не се чувствах по-силна, но и тя изглеждаше все по-слаба. До деня, в който изведнъж й представих друг отговор: „ОК, да допуснем, че избера разумния вариант, бих искала да Ви видя тогава, да, ВАС, дали по целия свят ще откриете някой, способен да излекува човек, отказал се от мечтата си! Това искам да видя!“ Този отговор я свари напълно неподготвена. Известно време седяхме мълчаливо и за първи път като равни: аз не знаех какво следва по-нататък и тя не знаеше какво следва по-нататък. За първи път силите бяха в равновесие и аз можех без каквито и да било угризения на съвестта да се сбогувам с нея.
