Белите помещения ми действат по един странен магнетизиращ начин. Щом вляза в бяла стая, ослепявам, белотата на лишеното от смисъл и емоции, отразяващо ме бяло ме поставя до такава степен в кадър, че ми се струва невъзможно – пленена между бяло и бяло – да успея да избягам, без да е нужна изповед. Поглед в огледалото, аз срещу аз. Вслушвам се в тишината, за да усетя какво е или какво всъщност не е. Това, което в момента „не е“, се възприема във всеки случай по-интензивно. Особено днес!
И така, какво липсва?
Няма грим, нито ролекс на китката, няма блещукащо злато около шията, няма високи токчета, няма нито едно камъче Сваровски, никакъв тен, никакъв пиърсинг, липсва дори най-миниатюрната татуировка – ей-така, между другото, за повдигане на самочувствието.
Белите помещения ми създават работа, и преди всичко – грижи! Грижи за мен самата.
Е, как ще вървят нещата така занапред, Нели?
Без статус символи човек е бяла стена. Значи, как ще я карам така занапред? Без атрибути, които да ми дават опора и да ми бъдат база за ориентир в живота, къде ми е мястото и къде не е? Единствено въз основа на това, което съм? Глупости! Има толкова много, толкова неверятно много неща по мен за доизграждане, хора!
Вашият коментар