Белите помещения ми действат странно магнетично. Щом вляза в бяла стая, ослепявам, белотата – лишена от смисъл и емоции, отразяваща ме – ме поставя до такава степен в кадър, че ми се струва невъзможно, пленена между бяло и бяло, да избягам без изповед. Поглед в огледалото, аз срещу аз. Вслушвам се в тишината, за да усетя какво е или какво всъщност не е. Това, което в момента „не е“, се усеща все пак по-интензивно. Особено днес!
И така, какво липсва?
Няма грим, нито „Ролекс“ на китката, няма блещукащо злато около шията, няма високи токчета, няма нито едно камъче Сваровски, никакъв тен, никакъв пиърсинг, липсва дори най-миниатюрната татуировка – ей така, между другото, за повдигане на самочувствието.
Белите помещения ми създават работа и преди всичко – грижи! Грижи за мен самата.
Е, как ще вървят нещата така занапред, Нели?
Без статусни символи човек е бяла стена. Значи, как ще я карам така занапред? Без атрибути, които да ми дават опора и да ми служат за ориентир в живота – къде ми е мястото и къде не е? Само заради това, което съм? Глупости! Има толкова много, толкова невероятно много неща по мен за доизграждане, хора!
Вашият коментар