Категория: Азът

Провокирана от днешната ми среща с Него.

Израснала съм в безбожно общество, в което нямаше Бог; Бог беше забранен. Само от устните на баба се отронваше тихичко и предпазливо понякога тази странна дума. Какво обаче значеше тя, си оставаше пълна загадка. Малката църква на площада си имаше едно доста убедително обяснение: на кулата ѝ самият барон Мюнхаузен бе завързал коня си по време на онази снежна виелица. Минавайки покрай нея, поглеждах нагоре и си мислех за Мюнхаузен. Друга функция на църквата не можех да си представя. Още повече, че никой не я посещаваше, което пък засилваше предположенията ми за нейното съществуване.

След идването на демокрацията църквата изненадващо отвори врати за вярващите. Бяха ли обаче останали такива? Завръщането на вярата в религията скоро се превърна в моден тренд, който акцентираше върху приключенското като следствие от срещата с доскоро недопустимото, а по-малко върху търсенето на вътрешен смисъл. Първият път, когато влязох в църквата, бе за Великден. В полунощ тя се изпълни с прииждащи тълпи любопитни в очакване на Господ, за който някои вече бяха чували, хора, притиснати плътно един до друг, със запалена свещ в ръка. Не можех да видя нищо друго освен гърбовете на редицата пред мен, а ароматът, който се стелеше из цялата църква, не бе на тамян, а на опърлена коса.

Нужно бе да придам някаква форма на този непознат Бог. Но каква? Трябваше ли да е някой, от когото да изпитвам страх и боязън? Или някой, към когото да отправям молбите си, щом станеше непоносимо? Щом исках по-добри оценки в училище, учех по-старателно и насочвах молбите си към себе си. Ако нещо се объркаше, страхувах се от майка си. Значеше ли това, че този Бог живееше в мен или в майка ми? Така или иначе, не беше нещо, което можех да търся навън.

Дали днес, след толкова много години, вярвам в Бог? В моя, в Бог във всеки от нас, може би. В безграничните възможности, в доброто у човека, в любовта, в трансценденталното, което ни свързва, така че да можем да се откриваме отново и отново в другия.

Дали някога съм го виждала? Когато съм на плажа и наблюдавам движението на вълните, когато се зададе буря и устремният вятър ме понесе във вихрушката, накъдето си ще, когато лежа под цъфнало кайсиево дръвче, когато крача през локвите под дъжда, когато съм някъде нависоко и около мен се затанцуват първите снежинки… Бог на невярващата няма лице, не може да бъде открит в църква, нито срещнат по време на молитва, и не търпи жестовете на страхопочитание. Той е онази бездънна тишина във всеки от нас.

Ако някой ми каже: не искай, не може,
неразумно е, няма, не трябва, не бива,
че животът е скучен, че така си отива,
че за мене програма предвидил си, Боже,
без остри завои, без бури, без вятър,
без звездно небе, без вселенски театър
от радост безумна и болка солена
за мен да играе на моята сцена,
ще отвърна, че ризата ваша теснее,
по мярка не пасва, на цвят ми сивее –
не виждам, не чувам, не дишам със нея,
не зная дали съм, в кой театър живея.
На моята сцена, във мойта пиеса,
когато реша, аз ще спусна завеса.
Защото никак не му прилича
на голямо момиче да коленичи.

Зная съвсем точно къде стоят томовете на Станиславски в библиотеката ми, мога всеки миг отново и отново да си спомня мириса на стара хартия и вълнението от прелистването на страниците. Една страница, две страници, три страници… Прекрачвам в свят, в който невъзможното остава пред вратата. Защото тук всичко е възможно. Изведнъж ограниченията на съществуването падат. И така, изглежда, че нищо не се е променило. Споменът е там, моментът, в който получавам този скъп подарък, а с него неизменно оживява и той.

В една топла мартенска вечер съм сред зрителите на пантомимен спектакъл в Русе. Как съм се озовала там? Нямам никаква представа! Вероятно свежият мартенски вятър ме бе отвял там. Дърветата срамежливо показват на света първите си пролетни пъпки. Мек аромат се носи към Дунава. Сградата на кукления театър е на един хвърлей от реката, която, както разбирам едва години по-късно, се заплита в хора, хората от своя страна във времена, времената в спомени, а спомените отново в човешки истории; така те изтъкават мрежа от безкрайност, простираща се от Русе през Виена чак до Пасау. Съдба, тогава все още неподозирана. В онзи момент съм наясно само с едно: синьото на Дунава ме привлича като магнит.

През онази вечер на сцената играе група по пантомима. Потресаващо! Действието скоро напуска видимите граници на залата, талантливите млади хора рисуват картини по сцената, разказват истории с езика на тялото. И той. Само един час е минал, а решението вече е взето. Става дума за онези въпроси на живот или смърт. С една дума: връщане назад няма! Искам да бъда част от това чудо, наречено театър! Изчаквам всички зрители да се сбогуват, залата се поопразва и аз запристъпвам към сцената. Представям се и заявявам: „Искам да бъда една от вас!“ „Какво можеш?“ – пита ме той. Аз, дългогодишната гимнастичка, се замислям за секунда и после ми хрумва: „Шпагат!“ И се спускам в шпагат на земята. Усмихва се.

Така започва срещата ми с театъра и с човека, който почти ме осинови. „Осиновени“ от него бяха и почти всички останали деца в групата ни по пантомима. Почти всички бяхме израснали или само с един родител, или бяхме от трудни семейства. И всички неистово се нуждаехме от баща.

На шестнайсет съм. Започват ежеседмични репетиции по пантомима. Започва живот, изпълнен с електричество, задвижен от невидим духовен мотор, в който всяко нещо придобива по-дълбок смисъл. И той. Толкова ярка личност, която няма как да забравиш – Йордан Де Мео. Репетирам. Усърдно. Със страст. Следва представлението под прожекторите на сцената. Запознавам се със сестрата на Симеон Сакскобургготски – Мария Луиза. Подарява ми плоча на Кени Роджърс. Влюбвам се в песните. Започвам да посещавам майка му, потомствена германка, за да упражнявам немския си. Говорим. Говорим за „Отнесени от вихъра“. Оставям се вихърът да ме отнесе. Участвам в кастинг за модно ревю. Училището свършва. Пита ме: „Няма ли да следваш актьорско майсторство?“ Аз не вярвам. Вярвам, че съм невярваща. Или по-скоро вярвам твърде малко, че не съм, и вироглаво настоявам на варианта с езиците, като че ли с тази орисия съм се родила на този свят. Но други от групата ни по пантомима вярват повече и успяват. Симеон Лютаков например.

След години пак го срещам в София. Отново се смее. Смята, че мястото ми не е в университета. Пророк.

Заминавам за Виена. Не, не по Дунава. Поемам по трудния път, който светкавично ми донася над 160 печата в паспорта, маркиращи преминати граници. След пет месеца там започват съмненията. Има ли път назад? Прибирам се за Коледа, искам да му се обадя. Чакам. Празниците отминават. Звъня и разбирам, че съм закъсняла безвъзвратно, че този разговор никога вече не би могъл да се състои… Преди три години отново във Виена най-неочаквано срещам дъщеря му Мариана! И той отново оживява. В моя живот подобно на невидими червени нишки преминават отново и отново всички онези скъпи ми хора, без които нямаше да съм такава, каквато съм сега.

Слушам Кени Роджърс. До мен е Станиславски. Слушам и разбирам по-добре от всякога: моят живот е сцена, изпълнена с енергия, задвижена от невидим духовен мотор, чрез който всяко нещо придобива един по-дълбок смисъл. Винаги е било така. Не искайте от мен да слизам от нея. Работата на актьора върху самия себе си продължава.