Категория: Азът

Да ти липсва бащата, който никога не си имал. Да ти липсва човекът, когото не си успял да намразиш, а единствено и само си обичал. Да ти липсва далечния, недостижимия, различния, неразбрания, охулвания, недостойния, самотния, твоя баща. Онзи, който ти изпращаше най-хубавите книги в детството, до когото написа първите си писма с молбата да се върне, който веднъж дори те заведе на училище и ти гордо виреше носле, който ти подари времето и първия часовник, времето, което се измерваше с липсата му. Подари ти и онова златно синджирче с рубиненото цветето и обичките (тях мама после продаде, защото нямахме пари). Да ти липсва този, от когото нямаше общ спомен. Да ти липсва човекът, на когото много не успяха да простят, но който за теб бе единствен възможен твой баща. Да ти липсва усещането, че го има.  Да ти липсва този, на когото все планираше да звъннеш, все искаше да чуеш, но за когото все не намираше време, въпреки че истината бе там: Зад всяко отчуждение, всяка форма на самота и озлобление към света се крие зов за помощ. Само онези, на които им липсват фини рецептори, окастрените и закоравелите от живота, са неспособни да го доловят. Ти, обречената да прощаваш на всички, но да не можеш да простиш на себе си простата истина: че разбираш, че не са нужни обяснения.

И така, всичко, което ти остана от него, е една снимка от детството и едно златно синджирче. Времето продължава да отмерва, по тънките му невидими нишки тече самота. Смъртта е по-мъдра от нас, ако не ни направи по-добри, ще ни застига отново и отново. Дано успея да науча урока й приживе, дано.

Бях 
много послушна и стриктна, прилежна,
безкрайно работна, до болка надеждна,
до горе взискателна, до дъно критична,
бях строга, безмилостна и героична.
Тогава се случи, каквото се случи,
по рачешки нещо у мен се отключи:
Погледнах в очите на моята Яна
и после настъпи такава промяна,
че моето рачешко самосъзнание
в едно неизказано тихо мълчание
събуди онази бунтарка у мене,
която все чакаше своето време,
китара ми връчи и вдъхновение
и влюбих се в хаоса с огромно смирение,
и станах разхвърляна, по-малко критична,
не много надеждна, но много лирична.
Така заприличах на моята Яна!
А тя пък започна да става голяма!
И ясно е, няма какво да отричам:
не тя на мен, аз на нея приличам!

Колкото по-надълбоко в чашата се вглеждам, толкова по-ясно виждам… Като на забързан каданс пред очите ми преминават всички заведения в града, където човек може да се нахрани добре и охолно, при това напълно по джоба си и в приятна обстановка. Спомням си всяка празнична вечеря и всеки обяд, на който не хапвах почти нищо, защото пак трябваше да внимавам за фигурата, мога да възпроизведа всеки детайл – от красиво декорираната маса до най-фините аромати. Постепенно си спомням и онези вечери, когато бях така глупава да отказвам храната, заради един разговор или момент, които ми бяха по-важни…
Вглеждайки се така все по-надълбоко, хрумва ми какво мога да сготвя за Коледа: екзотични ястия, които никога досега не съм готвила, топящи се като мед върху езика, истински гъдели! Дъщеричката е рожденичка, спокойно значи мога малко да поразгърна готварските си умения и да поема риска да надмина всички очаквания, позволено е да изненадаш всички веднъж в годината, нали така! Ихааааа!
Къде съм дянала онази готварска книга, която описва подробно индийската кухня? Дали имам всички необходими подправки в наличност? Хммм… Какво би се харесало най-много на моя мил склонен да експериментира син, който, вместо като бъдещ социолог, изведнъж се вижда в ролята на Chef de Cuisine, след три недотам леки студентски години и първа крачка към самостоятелност? И откъде това желание да се замени обществото с печката? Как се стигна до този обрат в предпочитанията?
Взирайки се все така в чашата, спомням си детството, когато явно сме били толкова бедни, че сме си позволявали кюфтета на масата само за Коледа и Великден (тогава не съм осъзнавала това!). Следователно съм вегетарианка по възпитание, не толкова по убеждение, просветва ми изведнъж!
Сега виждам далеч по-ясно и онези снимки на недохранените деца в Африка, които е изключено да могат да бъдат заличени от паметта, и се питам къде започва бедността и дали ние в Европа сме толкова бедни, щом имаме хляб и мляко на масата и покрив над главата си?
Виждам Париж през онази пролет, когато студът все още бе притиснал дърветата в своята сурова прегръдка и пъпките не смееха да надникнат навън и да разцъфтят, усещам мириса на вкусното ванилово тесто, на неустоимо сладко ухаещите и примамващи зад витрините сладкиши и опитвам домашния tarte aux pommes….мммм!
После съм в Рим…. Дали ще успея някога отново да открия онзи малък магазин, където се предлагат най-добрите тарталети на света? Хрупкави, с крем и сочни плодчета отгоре, просто мечта! Кога ли най-скоро бих могла да резервирам полет?
Не, не обичам марципан. Ябълка. Една ябълка има само 45 калории. Ябълката няма сърце. Това си е направо безсърдечно. Безсърдечна ябълка.
Колкото по-надълбоко се взирам, толкова по-добре проумявам… Там, на дъното на чашата, се разстила мека нежна светлина… Само стъпка ме дели от Просветлението!!! Време за пости е…