Психоложката

На моята психоложка

Стигнах до онзи странен момент, в който нищо – абсолютно нищо – вече не можеше да ме развълнува. Светът около мен продължаваше да очаква от мен своето: повишение, двайсетгодишната надежда за по-висока заплата, бляскави сцени пред публика, дори онзи абсурдно скъп колан на Кучинели. А аз? Аз не исках нищо за себе си. Нищо не ме докосваше. Дори писането – моето убежище, моят въздух – започваше да ме отблъсква.

Остарях ли? Или, още по-лошо, бях ли тръгнала по онзи тих, невидим път надолу към окончателното? Че нещо не беше наред, бе очевидно. Но имаше и друга, по-дълбока тревога: представата ми за живота се разминаваше болезнено с „правилната“, „функциониращата“.

„Трябва да се радваме на простите неща“, казваше моята психоложка. „Да излезем с приятелки, да отидем до столицата, да си купим нещо хубаво.“

Но аз все се съмнявах. Откъде накъде пазаруването трябваше да ме радва? Защо да купувам вещи, когато подарявам собствените си и знам, че не ми е нужен повече от един куфар? И кой решава кое е „простото“ за мен? Материалното ли трябваше да ме спасява, а не духовното? Объркването ми бе пълно, диагнозата – ясна: изглеждаше почти безнадеждно. А и бях израснала в духовна среда на високо интелигентна майка, която никак не се вписваше в общата картинка: всички ние, цялото ми семейство, бяхме леки, въздушни, „хвърчати“ хора. Живеехме с малко, но се чувствахме вътрешно богати, така мина детството – в света на книгите, на идеите и мечтите.

После дойде следващото откритие: не бях добра. Нито послушна. Вероятно никога не съм била. Всичко, което показвах навън, беше само имитация на онова, което трябваше да бъда. Всъщност бях си бунтарка, търсех неутъпкания път, опитвах се да видя отвъд хоризонта – бунтарка, но „от тихите“. „Тъмната ми страна“ – онази, която винаги е чакала своя момент – започна да се разгръща. Исках си своето аз, различно и индивидуално.

Още на първата ни среща с моята психоложка се очерта бездната – сигурно винаги съм го носила в себе си. А аз нямах време за празни приказки – исках да спестя и на двете ни ценни минути. Всичко ми се струваше повърхностно, недостатъчно дълбоко; та нали цял живот се бях опитвала да чета между редовете.

Знаех, че трябва да реша. Но как се взема решение, когато страхът от грешки е голям? Да остана или не? Да се хвана у сигурното или да се изправя пред неизвестното? Трудно беше. „Решете! Трябва да решите! Иначе ще се разболеете!“, твърдеше тя и бе права.

Подобно на строител моята психоложка се опитваше стъпка по стъпка да изгради или да разруши стената в моето съзнание – и така да взема най-сетне решение.

Никак не бе лесно. Разболях се.

Като че ли нещо пропусках.

Пропусках, че ставаше дума за неизживяна мечта. Мечта от детството? Вярата от детството, че животът не трябва да тече само по канализирания ред? Че винаги има поне два пътя, като в „The road not taken“? Че страхът, а не решението бе спънката? Че любопитството ни кара да се чувстваме живи?

Седяхме мълчаливо – за първи път като равни. Аз не знаех какво следва и тя не знаеше какво следва. Силите бяха в равновесие. Сбогувахме се и аз поех по своя път към мечтата.