Това са нейните ръце. Те могат да предлагат помощ, дори да спасяват животи. Ръцете на една жена-лекар.
Познавам я повече от година – и тук най-вероятно ще се запитате как е възможно да се познава някой, с когото никога не си се срещал. Възможно е, и още как! Понякога нещо много повече от очевидното свързва хората, срещат се по загадъчен начин по телефона – чрез тона и звученето на гласа, чрез сходния начин на възприемане на света, чрез емоциите, които изпитват – така че реалната дистанция изведнъж се смалява до минимум. И сега, когато най-сетне можем да се прегърнем, предчувствието ми се потвърждава: тя може да лекува не само хора, но и душѝ.
Животът я е моделирал и превърнал в това, което тя е. Отдалечила се е на светлинни години от висшата прослойка – тънеща в лукс и изпаднала в самозабрава. „Да имаш, или да бъдеш?“ – би попитал на това място Фром. „Да бъдеш“, би отговорила тя. На фона на пулсиращата болка, безграничното отчаяние, нелечимото заболяване или дори смъртта не е толкова трудно човек да отговори еднозначно. И преди всичко онзи, който е видял много от всичко това и сам е станал част от тези човешки истории. Пациентите я гледат с надежда в погледа, сякаш е Господ. „Там, където границите на медицината са достигнати, започва съдбата“, допълва тя.
Миналата седмица точно на нейната кола се опира случаен минувач, който крещи от болка. Именно тя му предлага помощ и го настанява в колата си, за да го откара до болницата. Човекът категорично отказва – и тя му вика такси. Час по-късно е намерен мъртъв на улицата. Оказва се, че всички в квартала са го познавали, но никой не се е притекъл на помощ, наблюдавали са го мълчаливо отстрани. Хм. С концепцията за приятелството днес трябва да се борави изключително внимателно, мисля си аз.
Въпреки препятствията по пътя си тя успява да се наложи като лекар във Виена и продължава да вярва, че именно вярата е нещото, което ще ни спаси: че трябва да вярваме на потока, наречен живот – след като сме опитали всичко възможно – без да забравяме, че всичко, наистина всичко, не е нищо повече и нищо по-малко от изпитание; че болка и радост, радост и болка са в непрестанна надпревара; че надеждата никога не бива да умира, колкото и сериозно да е положението; че сме длъжни да направим най-доброто за себе си, защото животът е много ценен, просто понякога го забравяме. И като лекар тя, разбира се, знае колко важен е първият разговор с пациента, тъй като не всяка болка е физическа и в някои случаи човек просто си мисли, че е болен, ако и болката да е от съвсем друго естество – душевна.
Сбогуваме се с прегръдка. Вярата ѝ е заразителна, както и взаимното доверие, което ни свързва. По пътя към къщи си мисля: там, където границите на нашите възможности са достигнати, точно там, на предела, започва съдбата.
