Nelisworld

Автор: Neli Peycheva

  • Политиката е мръсна работа

    Политиката е мръсна работа

    Политика и морал очевидно са несъвместими. Макиавели го констатира още през 16 век. Наблюдавала съм го безброй пъти. Това показа и настоящата ситуация в Австрия. Независимо от това, колко силно е желанието да се живее в реално действаща демокрация и да се действа етично, човечеството явно не е превъзмогнола агресията като атропологичен компонент, въпреки всички усилия и еволюционни фази. И тази подсъзнателна агресия води до липса на морал, алчност за власт и безскруполност.

    Някъде би следвало да се стигне до корените на проблема. Не се ли крият те в човешката природа? Този неукротим агресивен порив провокира действия, водещи до безкруполност, в „името на собствената държава“ от страна на тези, които стоят на върха – властоимащите. И всичко това се разиграва зад кулисите, зад гърба на народа, който всъщност би следвало да представлява върховната държавна власт в една демокрация. Докъде ще доведе всичко това?

    Така нареченото „повече“ води неминуемо до жажда за още повече. Докато човек си въобрази, че живее в марионетен театър, в който с лекота може да дърпа конците, реалността се изплъзне, превръщайки се в подобие на истина, от истината стане лъжа, а демокрацията се замени с дикатура.

    В България комунизмът се изопачи дотолкова, че се превърна в диктатура. Онези, които не бяха приети в редиците на партията по различни причини – горко им! – напр., защото бяха разведени, се чувстваха малко или много аутсайдери. И нищо не бе по-болезнено от това, да не си приет, да си „друг“. Това само отразяваше добре познатат динамика на масата и пагубното й влияние върху индивидуалността.

    Към мен обаче съдбата бе добра. За късмет не успях да стана член на Комсомола, тъй като точно в този момент, когато съучениците ми ги приемаха, дойде демокрацията: половината от класа ми бяха комсомолци, а другата половина никога не успяха да станат. Така аз останах на разделната линия. Между минало и бъдеще, планово и пазарно стопанство, предписания и хаос, отчаяние и надежда. По-късно винаги категорично отказвах да се ангажирам с някоя партия, тъй като някак си рано бях прозряла този механизъм: независимо от това, коя партия искаше да ме спеели за своята идеология, всъпителните думи бяха винаги едни и същи: „ Трябва ни някой като теб, неопетнен и с чисто минало.“ С това въпросът за мен се решаваше от самосебе си. Харесваше ми в моята партия от един член, в която членувах свободно и имах право да застъпвам своята лична идеология и да заспивам вечер с чиста съвест. Че не бях способна да служа на демагогии, стана съвсем скоро ясно на всички и не рядко бе възприемано като недостатък. За креативността при провеждане на избори в България не искам да говоря. В това отношение Австрия има много да учи от България, например каква убедителна сила имат кебапчетата по време на избори или какво могат да постигнат 20 лева при бедните прослойки от населението. Когато се зададат избори в Австрия, все за това се сещам. И изобщото, двете държави би трябвало да обменят конструктивно опит по темата и да се поучат една от друга.

    В Австрия исках да вярвам. Имах нужда от това, да вярвам в нещо, което олицетворява ценности, които бях търсила напразно в България: човечност, морал в политиката, реално действаща и живяна демокрация, без да се всява страх – без този отдавна доказал се механизъм за манипулация в България, който и до ден днешен влиза в употреба. Дано бъдещето не разколебае вярата ми. Дано.

  • Рапидци, идвам!!!

    Рапидци, идвам!!!

    Човек не бива да мисли за това, какъв е можело да стане, и по принцип, не бива много-много да се задълбава във всяка ситуация, а по-скоро да направи най-доброто от това, което е, казват хората. И въпреки това, въпреки факта, че сме наясно относно безсмислието на подобни разсъждения, понякога вперваме поглед назад, претегляме ситуации и възможности и ги оценяваме от гледна точка на настоящето, като или оправдаваме действията си, или точно благодарение на днешния ни поглед върху миналото им придаваме важност. В подобни моменти не ми остава нищо друго, освен да се оставя в ръцете на вътрешния монолог. „А от теб можеше да стане нещо голямо, Нели!“, прошепва ми онази вярна инстанция, наречена „вътрешен глас“.

    Подобни мисли идват неканени и ме връхлитат неподготвена за тази страхотна представа за градиозно бъдеще – и точно това е най-сладкото в цялата работа! –, точно докато гледам мача „Рапид срещу Амира“. Най-напред обаче трябва да уточня, че съм човек на съзерцанието и удоволствието от съзерцанието. Чисто оптично винаги синьото ме е привличало повече от зеленото, ако и рядко да съм била вдъхновена от точно това светлосиньо, но този път зеленото ме приковава – присвивам за кратко очи: синцо срешу зелено, зелено срещу синьо …, и voilà! Това неустоимо зелено е цветът, към който тази вечер ще насоча цялото си внимание! Напомня ми за Локомотив, професионален футболен клуб, осован още през 1926 г. Значи, интересуват ме между другото прически, бради, тела, мултикултурност на тийма, ругатни – последните, разбира се, чисто от научна гледна точка, нищо, че езикът на Стоичков някак си се бе запечатал в съзнанието ми още от детството, за това в момента за съжаление не бях достатъчно близо до местопрестъплението.

    Като дете всъщност винаги играех футбол – трябваше! –, тъй като бях израснала с братовчед ми, чиито баща, моят чичо, бе запален футболен фен и треньор. Благодарение на него неведнъж попадах на стадиона и присъствах на футболни мачове, докато другите момичета играеха с кукли. Да не говорим за летата, прекарани с братовчед ми на село, в онези далечни времена, когато техническата революция едва прохождаше в социалистическия свят и поради тази причина не всяко домакинство разполагаше с телевизор и в спешни случаи се ходеше у съседите. А такива изключително спешни случаи бяха единствено и само футболните мачове, които се предаваха по телевизията през онези горещи летни вечери от ваканцията, прекарана на село с моя братовчед. Всяко дете бе готово на всичко, само и само да можеше да седи пред истински телевизор, в истинска компания – social community, you understand? –, а какво в момента се излъчваше по телевизията, не бе толкова важно. Следователно, ставаше дума за селски мега-ивент, по време на който всичко се въртеше около футбола.

    Това продължи така едно известно време: братовчед ми играеше футбол с мен, а пък аз черях вместо него цялата задължителна литература за четене и му разказвах накратко съдържанието. Сделката си е сделка! По-късно от братовчед ми стана професионален футболен треньор, а от мен – нищо. Питате се защо ли? Скоро в града дойде учителка по балет и от футбола се прехвърлих към балет. Но и балерина не излезе от мен. Майка ми ми зададе навреме съдбоносния въпрос на всички мъдри майки: „И какво, цял живот крак ли ще хвърляш в някой бар или от теб наистина ще излезе нещо?“ Много исках нещо да излезе. Допреди няколко години. А днес особено горчиво и искрено съжалявам, че не станах футболист, тогава от мен можеше да стане нещо голямо!

    До мен достига гласа на модератора от телевизията, Рапид и Амира все още играят: „Физическа издържливост!“, „Неукротими, никой не може да ги спре!“, „Гол в австрийския гроб!“, „Господата ликуват!“, „Всичко започва наново!“, „Убедителност, силен отпечатък!“ И тогава до мен достига коментар, който приковава цялото ми внимание: „Работил е първоначално като модел и едва след това решава да се занимава с футбол.“ Значи, възможно е! Всеки човек може и на по-късен етап да избере футбола! Никога не е късно! Прекалено дълго обаче не искам да чакам, решавам сега, незабавно да се преориентирам. Гол! Гоооооооол!!!!!! Рапидци, идвам!!!

  • Петицията

    Петицията

    „Госпожо професор[1], от Иран ли идвате?“

    „Не, защо?“

    „Не??? Не сте от Иран??? Иранчанките имат красиви изразителни очи и стройна фигура, затова реших, че и Вие сте от Ирак.“

    Така започна първият от трите дни, в които трябваше да замествам в съвсем непозната група. През първият час всичко изглеждаше наред. Десет чифта очи ме гледаха приковано и улавяха всяка моя дума: три жени и седем мъже. Цареше пълна тишина. Освен гласа ми можеше да с ечуе само свиренето на вятъра, който отказваше да се предаде в битката срещу студения западен фронт отвън, бе глух за обвиненията, че подобно поведение посред най-хубавото време от годината е непростимо и лудуваше, плъзгайки се по Дунава или профучавайки в короните на дърветата. Това обаче, което се случи след това, ме хвърли е недоумение: някъде към 30-та минута една от дамите от задните маси ме прекъсна и заговори на майчиния си език. Останалите я погледнаха и закимаха с разбиране с глава. След следващато мое обяснение тя отново каза нещо, което предизвика вълна от неспокойство в залата: друг глас поде думите й, трети се присъедини, четвърти прекъсна говорещата, а пети от присъствашите се изправи, направи знак с ръка, в отговор на което всички погледнаха към мен замислено. После настъпи тишина.

    На следващия ден всичко се повтори. Към края на часа трите ми ученички застанаха около мен и ме попитаха: „Ще дойдете ли утре пак?“ „Да, утре е последният ми ден с вас.“ „Последен ден??? А после???“ Три чифта очи се впериха неразбиращо в мен. Трите ми благодариха за усилията, обърнаха се към групата и на мига започнаха оживена дискусия с другите н майчиния си език.

    И така тази неразбираема за мен езикова игра продължи през целия ден, току кажех нещо и един глас се намесваше ивплиташе между моите думи чужди. „Странно“, мислех си, и ми се стори толкова жалко, че не говорех нито дума арабски. Наистина ли бе така? Кафе, китара, магазин.., кеф, рахат, ищах… Обаче така или иначе не ставаше дума за нищо от това, което вече ми бе познато и което бе заето от арабския през турския език в българския. Друга, тайнствена причина вълнуваше моите ученици. В един момент предпазливо отбелязах, че не е учтиво да разговарят помежду си на език, който аз за съжаление не говоря.

    На ден трети загадката се разплете: Току-що бях влязала в залата и жената от Сомалия вдигна ръка: „Госпожо Професор, ние ще съставим списък.“ „Списък? Какъв списък? Аз вече имам списък с присъстващите.“ „Не, друг списък“, добави младата афганка от задната маса. „Петиция, ще напишем петиция!“, намеси се развълнувана и жената от Иран, която първия ден ме бе попитала дали и аз съм от Иран и чиито баща бе платил 60 000 евро на глава, както самата тя ми разказа, за да се издадат фалшиви визи на нея, сестра й и дъщеря й и да стигнат до Германия, където, за съжаление, тя и дъщеря и не успяват да стигнат. „Да! Ще изготвим петиция и ще подпишем! Трябвате ни, разбирате ли? Имаме нужда от Вас! Искаме Ви като преподавател за следващото езиково ниво! В1 е трудно, а Вие обяснявате толкова добре! Имаме нужда от Вас, госпожо Професор! За три дни ние повече научили, отколкото за четири месеца!“

    „Госпожо Професор“, обадиха се и мъжете курсисти вдясно. „Госпожо Професор, Вие искате ли ни? Искате ли нашата група? Ще кажете ли „да“?“

    „Да. Да! Защото е взаимно. Винаги е взаимно“, отвърнах аз. Когато напусках залата, се обърнах: моите три курсистки ми изпращаха въздушни целувки!

    [1] В Австрия обичайно обръщение към преподавател в училище.

  • Сън

    Сън

    Сън от миналата нощ:

    Около мен – всичките ми близки, на ново място, в нов дом. Цари мир. Бяла стълба се извива към горните етажи. От време на време някой застава на стълбата, така след време, един след друг, всичките ми близки се изкачват по стълбата: отчаяните намирам смисъл, страдащите – оздравяват, тънещите в безнадеждност откриват светлинка. Будя се от странния дим, който се прокрадва през широко отворения прозорец: тамян. От далечината се долавят църковни камбани: „Бим-бам, бим-бам, бим-бам…“ Поглеждам календара: Успение Богородично. Дано сънят ми се сбъдне. Дано.

  • „Там, където границите на медицината са достигнати, започва съдбата“

    „Там, където границите на медицината са достигнати, започва съдбата“

    Това са нейните ръце. Те могат да предлагат помощ, дори да спасяват животи. Ръцете на една жена лекар.

    Познавам я от повече от година – и тук най-вероятно ще се запитате как е възможно да се познава някой, с когото никога не си се срещал. Възможно е, и още как! Понякога нещо много повече от очевидното свързва хората, срещат се по загадъчен начин по телефона – чрез тона и звученето на гласа, чрез сходния начин на възприемане на света, чрез емоциите, които изпитват –, така че реалната дистанция изведнъж се редуцира до минимум. И сега, когато най-сетне можем да се прегърнем, предчувствието ми се потвърждава: тя може да лекува не само хора, но и душѝ.

    Животът я е моделирал и превърнал в това, което тя е. Отдалечила се е на светлинни години от тънещата в лукс, изпаднала в самозабрава висша прослойка. „Да имаш или да бъдеш?“, би попитал на това място Фром. „Да бъдеш“, би отговорила тя. На фона на пулсиращата болка, безграничното отчаяние, нелечимото заболяване или дори смъртта не е толкова трудно да отговори човек еднозначно. И преди всичко този, който е видял много от всичко това и сам е бил превърнат в част от тези човешки истории. Пациентите я гледат с надежда в погледа, сякаш е Господ. „Там, където границите на медицината са достигнати, започва съдбата“, допълва тя.

    Миналата седмица точно на нейната кола се опира крещящ от болка случаен минувач, именно тя го настанява в колата си, предлагайки му помощ и да го откара до болницата. Вика му такси, след като човекът категорично отказва. Час по-късно е намерен мъртъв на улицата. Оказва се, че всички в квартала са го познавали, но никой не се е притекъл на помощ, наблюдавали са го мълчаливо отстрани. Хм. С концепцията за приятелството днес трябва да се борави изключително внимателно, мисля си аз.

    Въпреки препятствията по пътя си тя успява да се наложи като лекар във Виена и продължава да вярва, че именно вярата е нещото, което ще ни спаси: че трябва да вярваме на потока, наречен живот – след като сме опитали всичко възможно –, без да забравяме, че всичко, наистина всичко е ни повече, ни по-малко от изпитание; че болка и радост, радост и болка са в непрестанна надпревара; че надеждата никога не бива да умира, независимо колко сериозна е актуалната ситуация; че сме длъжни да направим най-доброто за себе си, защото животът е много ценен, просто понякога го забравяме. И като лекар тя, разбира се, знае, колко важен е първият разговор с пациента, тъй като не всяка болка е физическа и в някои случаи човек просто си мисли, че е болен, ако и болката да е от съвсем друго естество – душевна.

    Сбогуваме се с прегръдка. Вярата й е заразителна, както и взаимното доверие, което ни свързва. По пътя към къщи си мисля: Там, където границите на нашите възможности са достигнати, точно там, на предела, започва съдбата.

  • Самотната

    Самотната

    • Този копринен топ Ви стои толкова добре!
    • Благодаря! Фалконери! За първи път забелязах марката преди години в Болоня!
    • За съжаление аз не мога вече да нося блузи с отворено деколте заради старческите петна. Знаете ли, аз съм вече на цели 82!
    • Не! Изглежате страхотно!
    • Кожата ми вее е отпусната и толкова тънка, какво да правя с това лице? Но Вие изглеждате толкова добре! Мога ли да попитам на колко години сте? О, не, подобен въпрос не се задава на дама, струва ми се, че сте на не повече от 28!

    Коментарът й предизвиква дяволита усмивка у мен.

    • Не, и аз не съм вече от най-младите, дори следващата седмица ще остарея с още една година!

    Така започна историята с Ерика, която приседна до мен на пейката в централната част на Виена, докато облизваше сладоледа си. Ерика е родена във Виена, но това вече не е онази Виена, смята тя. „И виенчаните не са вече същите“, допълвам аз. „Не, изобщо не са, истинските виенчани отдавна ги няма“, въздъхва тя. „Вярно, и аз ги търсих и не ги открих, описала съм го в моя текст „В търсене на изгубения виенчанин“, разказвам й аз как търсенето ми  не е довело до нищо.

    Десетилетия делят Ерика от мен и въпреки това ми се струва, че винаги съм я познавала и винаги сме били първи приятелки.

    • Толкова дрехи висят в гардероба ми – доверява ми Ерика, която има изразено отношение към модата.
    • А аз подарявам всичко, което ми е вповече! Не искам да губя ясен поглед както върху това, което е в гардероба ми, така ми върху онова, което е в живота  и. Задушавам се, ако нещо ми идва вповече.
    • Ето виждате ли! Виждате ли! Точно това е, затова съм болна! Трябва да се разделя с всички парцали в гардероба ми!

    Ерика е самотна. Разказва ми, как съседите отсреща я канят на кафе и после цели три месеца не им вижда очите. Никой не се интересува от нея, а животът във Виена е скъп, как може да си го позволи една пенсионерка с толкова ниска пенсия? Много би искала да помага в някое SOS-селище или детска градина – да отменя приемните майките, да чете на децата, надявала се е хиляди пъти вече, но кой ще я вземе, та тя е вече на 82.

    Изслушва моята история и единственото, което успява да прошепне след това е „Възхишавам Ви се..! Възхищавам Ви се..!“

    Разделяме се. Иска ми се някога пак да срешна Ерика. Когато минавам през централната част на Виена, ще се оглеждам за нея. Бих искала да имам такава приятелка като нея.

  • Непознатия

    Непознатия

    Случайна среща с непознат тази вечер. Към мен се приближава някой и ме пита, дали съм оттук. Какво бих могла да отговоря? Не съм само от едно място, за да ме разбере, би се наложило да навлизам в подробности, затова само кимвам утвърдително. Вторият му въпрос е дали се интересувам от изкуство. Кимвам отново. И точно в този момент той започва да разказва историята си.

    Идва от Вилах, където хората са далеч по-топли и открити от виенчани и настоява да отида до Вилах поне за два дни. Вече четвърта година се бори за оцеляване във Виена и се опитва да продава мусиката и картините си: „Но как да стане това, когато нямаш кръг от контакти?“ И така реава да излиза вечер навън на улицата, да заговаря минувачите, тези от тях, които „чисто от холистична гледна точка“ му се струват да са верните. „Младара лейди с очилата Том Форд и чантата Гучи не бих попитал никога дали се интересува от изкуство“, добавя той, тъй като било ясно, че тя е пленник в своя его-свят и там и ще си остане. И спира при мен.

    Невидим, във Виена той се увства невидим. Предлагам му да опита да предложи музиката си в любимото си кафе. „Знаете ли къде живея? В 10-ти бецирк. Там човек не може да има свое любимо кафе“, отвръща той. Тогава ми хрумва, че може да се обърне към някоя малка фалерийка, като например Kolonie 5, където всеки е добре дошъл.

    Как измерва парите? Във време. С 10 000 евро може да живее и плаща наема една година, тази сума би била равна на една година живот. Ако имаше 30 000, това би ознаавало за него три години време живот. Пита ме, дали бих си купила някое от неговите СД-та за 25 евро. Налага се да му обясня, че моято история е още по-сложна. Че в живота едно нещо ме плаши повече от всичко друго: несвободата, чувството, да си част от система, която има за цел да те пречупи и, разказвайки това, миля за Фуко..! Системите ти показват отново и отново, че си заменим, просто брънка във веригата, къдетопостепенно губиш своята индивидуалност. Неговият най-голям ангст е, че няма да се справи следващите 12 месеца.

    Аз, от своя страна, му споделям, че някой, когото до преди малко съм уважавала, зашото по принцип искам да вярвам в доброто у хората, ми е бил обещал да предложи на австр. Стандарт моята Европа-история, а после най-неочаквано ми е отговорил с изпълнен с омраза и арогантност имейл. Да, за съжаление трябва да потвърдя, чче пропастта между автор и човек не на всяка цена може да бъде преодоляна, както това неотдавна засегна като тема в един пост във фейсбук Манфред Климек по отношение на Петър Хадке. Действително тук став адума за нашето – а също и мое – наивно желание да вярваме, че авторите непременно са добри хора и увлекателни личности. Но не всички са.

    Сбогуваме се. Пожелавам на непознатия късмет и преди всичко да стигне там, където би искал. На своето място.

  • Моята Европа

    Моята Европа

    Мама плачеше. Плачеше неудържимо, като че ли някой й бе откъснал парче живо месо, когато на 14 г. напуснах дома и се отправих към Русе в името на чуждите езици, които трябваше да ми отворят вратата към Европа. На стената вдясно от входа на старото ми училище висеше моя снимка с надпис „Наша гордост“. Мама плачеше, а аз –  двойно, веднъж за нея и веднъж за себе си. Оттогава нося болката винаги като двоен товар – веднъж за себе си и веднъж за света. Не че бях dsiplaced в днешния социологически смисъл на думата, не, просто бях изкоренена. Усещането бе, сякаш се намирах едновременно на няколко места. Това, което все си представях, бе полет, който ме отвеждаше надалеч, в Европа; затварях очи и политах.

    По-късно, докато бях в гимназията, се намери един човек, който ме научи да разпервам криле. В началото имитирах ударите с крилете по време на урока по пантомима, после го играех на сцената, докато бавно и незабележимо не го пренесох в реалния живот. Да разпериш криле към Европа. И тъй като за постижения бях винаги вузнаграждаване с работа, на 14 г. се отправих на бригада към Германия (бране на домати!), на 15 г. отново бях отличена, посоката пак бе Германия, но този път ставаше дума за плевене! Това, че немското селско стопанство днес се развива така добре, е изцяло моя заслуга! На 17 г. бях вече достатъчно мъдра, за да съм наясно, че Европа не може лесно да се достигне. През онзи юни на умопомрачително красивите полета от макове бях избрана за кралица на красотата – Мис България 1991 г. Наградата в размер на тогавашните 35 000 лева бе предвидена за обучение в Европа. Пресата гърмеше: „Тежката корона“, „Трудният път към Европа“, „Короната е моят път към Европа“, докато аз, в ролята си на мъдра гадателка, не сложих край на това и не разсясних на всички в едно лично интервю, че „Конкурсите за красота не са нашият път към Европа“. И да, короната действително ми бе връчена в присъствието на публика от 4000 души, но наградата, която трябваше да направи възможен моя път към Европа, никога. Какво да се прави, времена на преход. Моята Европа трябваше още да почака.

    След следването си започнах работа като асистент в катедрата по германистика във Велико Търново, започнах да съставям речници (българско-немски), превеждах немски народни песни и пътувах. За кратко време печатите в паспорта ми се натрупаха: при всеки граничен пункт към колекцията се добавяше нов. Всеки километър през моята Европа трябваше да бъде „почувстван“. 36-часовите пътувания ме отведоха до Йена в Центъра за разработване на тюрингски реник на диалектите, до Ваймар за годишното събрание на Гьотевото дружество, до Лайпциг, Хановер, Мюнхен… Постепенно започнах да осъзнавам, че не уседналостта, а мобилността, движението е иманентна черта на човечеството, както пише и Стийвън Грийблат в своя Манифест.

    Потребността ми непрестанно да се движа – във вътрепен, духовен план, а и реално – ме отведе и до Виена през 2003 г., когато започнах работа върху дисертацията ми в университет Виена, с тема за промените в ценностната система в австрийското и българското общество, изследвани в австрийското списание за мъже WIENER и българското ЕГОИСТ. През следващата година се върнах обратно във Виена. И оттогава – отново и отново! Стотици пъти! Твърде кратко време, ще кажете Вие, за да може да се нарече life story, и твърде дълго за бегло познанство – прегръдка за цял живот, го наричам аз! Някои го определят като мазохизъм, аз – като обич. Някои ме питат със съчувствие защо си го причинявам, след като в Бълфария съм призната и уважаване като автор и преподавател, други ме гледат с нищо неразбиращ поглед. „Защото заставам зад себе си“, отговарям им аз, „Защото трябва да застана зад себе си.“ Защото родината е много повече от географското място, на което сме родени, защото си позволявам лукса да избера страната, която е оставила по-голям отпечатък върху мен, защото Виена предоставя възможността за свободен избор на мого идентичности, защото търся моите си хора, зашото съм изтощена от състоянието на вътрешна емиграция в България, защото исках да избягам не от бедността в най-бедната държава в Европейския съюз, а от чувството на безнадеждност, защото любопитството ми към света ме поддържа жива, защото обичам Австрия, защото познавам всяко кътче във Виена, всяка сянка, аромата на всяка една улица.., защото.., защото…

    Защото не мога да се примиря. Не мога да се примиря с масовото превръщане на уилища на университетите и премахването на модерни дисциплини от учебните планове, съвсем скоро, след като са били въведени. Не мога да се примиря с безнадеждното отмиране на вида, наречен свободен интелектуалец, за сметка на тесногръдие, с липсата на инициативност и максимално орязаните учебни планове, с липсата на креативни идеи, иновативни подходи и мислене, встрани от клишето. А който не може да се примира, трябва да носи товара на болката двойно – веднъж за себе си и веднъж за света.

    През 2018 г., след 150 (щастливо число!) старателно написани мотивационни писма, най-сетне получих първата си работа във Виена – преподаване в интеграционни курсове. Предпоставка бе т. нар. Gender & Diversity сертификат, ако и цели 12 г. да бях преподавала интеркултурна комуникация, бях разработила и учебната програма за дисциплината и бях провела уъркшоп-сесии и изнесла доклади в европейското университетско пространство по темата. Австрийският интеграционен фонд бе непоклатим в изискванията си като скала в бурята! Освен това трябваше да положа и изпит по немски, за да докажа, че го владея, независимо от това, че всичките ми дипломи бяха признати и приравнени към австрийските. Междувременно можах и да си позволя малко жилище под наем в 18. бецирк и така да сложа край на своето номадство, след като вече бях живяла от 2003/04 г. насам в общежития в 7., 8. и 19. бецирк, временно при приятели в 6., 3., 16., 17., 18., 20, в хостели и дори в краен случай на нужда при дъщеря ми в нейното общежитие.

    Наблюдавах се с удивление себе си – героинията в собствената си история – и се питах колко още бих могла да мина отвъд личните си граници. Преодоляването на граници – на реалните, географските, а и на другите, в главите – изглеждаше да се превърне съвсем скоро в изключително важна тема, съпътстваща живота ми. И така, аз стоях там – открита, ранима, в центъра на моя експеримент с мен самата, готова да приема всичко, което моята Европа бе замислила за мен. Работех допълнително по заместване в едно международно училище, а вечер предлагах помощни уроци. И дори тогава, когато договорът ми изтече и дни след това не можех да се изправя от изтощение в леглото, плачех, леех гориви сълзи, ядосана на себе си, че не бях издържала, че се бях огънала! Можех ли да си го простя? Никога! Очевидно следващия път нтрябваше да работя още по-упорито, за да докажа своята вярност към Европа!

    След всеки неуспех се изправях отново със смайваща упоритост и на въпроса „Накъде?“ имаше един-единствен отговор: „Към Виена.“ И всеки път, когато успявах да прочета по лицата следи от угриженост, успокоявах ги с „Имам достатъчно сили, за да се справя с всичко в моя живот!“

    В края на 2019 г. моята Европа отново ми даде знак и аз се върнах във Виена, щастлива, че имах предишната си работа. Колегите ми на работното място, които вече бяха чели нещо от мен в австрийската преса, напр. театралните ми критики, ме гледаха учудено и споделяха, че с моите квалификации и способности мястото ми е другаде. Животът обаче недвусмислено ми бе показал, каква стойност и еквивалентност имаха в Австрия квалификациите ми и докторската ми титла, и това бе добре. Нали исках да съм начисто с живота, а не да заблуждавам себе си.

    Твърдо решена да сляза от седмото небе и да се адаптирам към изискванията на реалността, завършх курс и през 2020 г. получих лиценз за изпитваща към Интеграционния фонд. Достъпът до работа в университетската сфера продължаваше да изглежда почу невъзможен, компетенциите, които имах, биваха игнорирани, а дори Министерството на образованието в Австрия нямаше ясен отговор дали мога да работя в държавно училище или не. Но моят ум и особено онази част от него, разположена в дясното полукълбо, се бунтуваше и ми нашепваше: „Нещо с твоята Европа, Нели, никак не е наред, ама никак! Чуваш ли?“ В грешната Европа ли бях попаднала? Не в онази, за която бях разказвала на моите студенти в България? „В онази Европа“, обяснявах им аз, „личността се оценява според способностите й,това е Европа на смелите и способните, в която всеки един има шанса за самоопределяне и свободен избор от много идентичности“.

    Само от време на време сянка се прокрадва на иначе безоблачното европейско небе и тогава проговаря чувството ми за справедливост. Тогава за цели няколко секунди съм неудържима! Защо моята Виена е така сурова към мен? Защо е толкова трудно човек да се установи във Виена, идвайки от Югоизточна Европа, независимо от факта, че в родината си е признат и квалификациите му са отлични? Това все още моята Европа ли е или е „Европа на другите“? И ако е моята Европа, защо трябва да започвам във Виена винаги под нулата, даже не и от нулата, щом би трябвало да има равен старт за всички? Свободното движение на хора в Европа онзачава ли свобода? И ккаво още трябва да направя, за да докажа на тази Европа, че съм стойностна? Че ме има?

    За подобни въпроси обаче рядко намирам време, защото мислите ми са заети с моята Виена. Далеч по-важни неща стоят на дневен ред! Затова и сега се налага да се сбогувам и да поема нататък, все по-нататък по моя път към Европа. Моята Европа ме чака.

  • WHERE IS MY WIENER??? В търсене на изгубения Виенчанин

    WHERE IS MY WIENER??? В търсене на изгубения Виенчанин

    До преди няколко години наивно смятах, че стремежът към удобство като концепция е присъщ единствено на германците, сега вече не съм съвсем убедена. Или той е толкова заразителен, че се е разпространил чак до Австрия, галопиращ със скоростта на световен феномен, или и тук винаги е бил практикуван и превъзнасян. Във всеки случай бе ми нужно доста време, докато успея да формулирам какво точно не му е наред на виенчанина. Признавам, че едно смътно предчувствие за нещо витаеше отдавна наоколо, предвестник за нещо недотам ясно открояващо се, което приличаше по-скоро на сянка, която преминаваше в сив планински гребен и за няколко мига помрачаваше неговата иначе така перфектна външност изцяло в негов минус: липсата на благородство.

    Все по-често виенанинът на днешното време ми приличаше на някой, който вътрешно страдаше – като че ли някой насилствено бе изтръгнал сърцевината му, и въпреки всичките му усилия, да полира до блясък повърхността, той блестеше с измамен, фалшив блясък. Измамена се чувствах и аз в своите очаквания! Но така или иначе неговата самородност, която в началото все се надявах да открия, бе изчезнала още отпреди. Това вероятно няма да се хареса на много от Вас. И мен не ме радва особено, а обобщенията са последното, което съм целяла. Стремежът ми винаги е бил да разрушавам стереотипните представи. Моят проблем е – както знаете, едно зло никога не идва само -, че не мога да лъжа. Някой през детството ми бе пропуснал да ме научи. Този непростим пропуск е именно причината, поради която си позволявам лукса да пиша, каквото мисля и да описвам света такъв, какъвто го възприемам – един вид постгенетичен дефект. Като такава често съм неудобна, а виенанинът наистина цени удобството.

    Как човек може да опознае виенчанина? Много просто, като не прави нещо и не му се съпротивлява. От там насетне е нужна само способността за внимателно наблюдение. Големи думи, съчетани с провинциализъм, екзистенциални страхове зад фасадата на дендито, обещания без стойност, които никога не се спазват, действия, които макар и непоследователни, се оказват чисто и просто удобни. И изворът на всичко това – този стремеж към удобство, здраво сключил хватка около винечанина.

    Добрата новина е, че не е злопаметен – поне така твърди той самият. И действително! С изненадваща лекота се поднасят твърдения, за които на другия ден вече никой не си спомня. Да не забравяме и че прагът му на търпимост на болка е доста нисък и изобщо, виенчанинът е доста чувствителен – ако случайно се препъне в камъче, очите му се насълзяват. „А как се справя с препъникамъчетата в живота?, питате се Вие.И с право. С вътрешна устойчивост, стена от вътрешна съпротива, наречена отричане. Болка е дума, която той в никакъв случай не желае да се споменава, и както напоследък чух, дори към до Дружеството за немски език се е обърнал, умолявайки думата страдание да бъде заличена от всички речници.

    Ако днес виенчанинът наистина се страхува от нещо – а той има достатъчно страхове – , то от дами с мозък в главите. В случай че ги срещне, се чувства застрашен, ограничен в собствената си стойност като личност и следователно всячески се старае да избягва тези неудобни същества, в най-добрия случай се преструва, че те изобщо не съществуват.

    Всъщност, доста неща съм сконна да му простя: вътрешните страхове, непоследователността, страха, дори празните думи, факта, че му липсва точност, че забравя – все качества, не непременно причина за гордост, но които все пак едва ли го биха откроили от останалите. Това, което не мога да му простя, е липсата на великодушие, защото за това не е нужно нищо – чисто и просто да си широко скроен в сърдечната област.

    Ккгато от време на време си позволявам великодушно да мечтая, пред мен се появява онази фигура, която в края на 19 в. е философствала и разгорещено дискутирала върху големите теми на деня в т.нар. Kaffeehäuser на Виена – виенчанинът интелектуалец –, фигура, открояваща се със силна воля за промяна, която все още не е била изгубила своето ядро, своята същност. И тогава мислите ми отлитат при онези прогресивни, смели умове, на които не са им липсвали думи, нитo дела, когато е ставало въпрос за това, да се задвижи колелото на световната история или те самите да се превърнат в част от нея. В днешно време може би все още се долявя отчасти тогавашния порив към филисофстване, но вътрешният двигател го няма: В деиствителност виенчанинът се държи така, като че ли той е именно това, което светът изисква от него, и в много отношения играе тази роля професионално.

    Какво му е значи на виенчанина днес? Липсват му благородство, великодушие, чувствителност. Това, което още при първата среща може да бъде плахо доловено и забелязано по излъчването на един човек. Или го има, или го няма. И ако го има, то тогава всички думи са излишни. Ако го имаше, излишни щяха да се окажат и написаните тук от мен редове. Но на мен ми липсва онзи виенчанин, чийто стил на живот са били белязани от страстна полемика, искреност и кураж да промени света. Дали ще продължавам да го търся? Разбира се! Ще продължавам ли да го провокирам? И още как! По една единствена причина: от обич.

  • Фамилното име: аз все още или едно друго аз?

    Фамилното име: аз все още или едно друго аз?

    Моето „не“.

    Фрийд, роден на Гергьовден. Улових се в мисли, доколо фамилното име отразява нашата идентичност в сравнение със собственото. Fried (Мир).

    Собственото ми име започва с Не-, фамилното ми, унаследено от дядо ми, също, което на немски означава „nein“. „Не!“, „Не?“ на какво? 😊 Този въпрос си задавам!

    Действително имаше времена, когато ожесточено настоявах за връщане на фамилията ми по рождение Ненова – в знак на протест срещу чуждото, което ме заобикаляше и разбира се като израз на опит за защитиш и обичаш себе си – следователно, въпрос на идентичност. Погледнато отвън това бе доста странна акция! Всичми ме наблюдаваха слисано, побутваха ме с лакет, за да се уверят дали това бях все още аз или някакъв дух, на име Нели, който витаеше наоколо. Възприятието ни на света е винаги индивидуално, това не бива да се забравя, и аз – от дълбините на своята индивидуалност – исках непременно да си имам още едно Не- в началото на фамилното ми име – същинското ми фамилно име Ненова. Адвокати се опитваха да ми разяснят, че това, разбирате ли, било въпрос на идентичност и че толкова лесно не можело тя да бъде сменена или човек да с еоткаже от нея! Да, именно! Поради същите причини си исках МОЯТА обратно. Само че говорехме различни езици. Объркан свят. Тази очевидна несправедливост обаче, трудно успях да преглътна.

    Не вярвайте на думите на другите относно това, кое е вярно  окое грешно за Вас самите. Вие и единствено вие сте тези, които могат да съдят за собствения си начин на възприемане на света и за своята индивидуалност. Нито един адвокат на света. Казвам „не“ на всякакви опити за намеса по въпроси, отнасящи се към персоналното търсене на идентичност. Моето „не“.