Случайна среща с непознат тази вечер. Към мен се приближава някой и ме пита дали съм оттук. Какво бих могла да отговоря? Не съм само от едно място, за да ме разбере, би се наложило да навлизам в подробности, затова само кимвам утвърдително. Вторият му въпрос е дали се интересувам от изкуство. Кимвам отново. И точно в този момент той започва да разказва историята си.
Идва от Вилах, където хората са далеч по-топли и открити от виенчаните и настоява да отида до Вилах поне за два дни. Вече четвърта година се бори за оцеляване във Виена и се опитва да продава музиката и картините си: „Но как да стане това, когато нямаш кръг от контакти?“ И така решава да излиза вечер навън на улицата, да заговаря минувачите, тези от тях, които „чисто от холистична гледна точка“ му се струват верните. „Младата лейди с очилата „Том Форд“ и чантата „Гучи“ не бих попитал никога дали се интересува от изкуство“, добавя той, тъй като било ясно, че тя е пленник в своя его-свят и там и ще си остане. И спира при мен.
Невидим. Във Виена той се чувства невидим. Предлагам му да опита да предложи музиката си в любимото си кафе. „Знаете ли къде живея? В 10-ти бецирк. Там човек не може да има свое любимо кафе“, отвръща той. Тогава ми хрумва, че може да се обърне към някоя малка галерийка, като например Kolonie 5, където всеки е добре дошъл.
Как измерва парите? Във време. С 10 000 евро може да живее и плаща наема една година, тази сума би била равна на една година живот. Ако имаше 30 000, това би означавало за него три години живот. Пита ме дали бих си купила някой от дисковете му за 25 евро. Налага се да му обясня, че моята история е още по-сложна. Че в живота едно нещо ме плаши повече от всичко друго: несвободата, чувството да си част от система, която има за цел да те пречупи и, разказвайки това, мисля за Фуко…! Системите ти показват отново и отново, че си заменим, просто брънка във веригата, където постепенно губиш своята индивидуалност. Неговият най-голям страх е, че няма да се справи следващите 12 месеца.
Аз, от своя страна, му споделям, че някой, когото допреди малко съм уважавала, защото по принцип искам да вярвам в доброто у хората, ми е бил обещал да предложи на австрийския „Der Standard“ моята Европа-история, а после най-неочаквано ми е отговорил с изпълнен с омраза и арогантност имейл. Да, за съжаление трябва да потвърдя, че пропастта между автор и човек не винаги може да бъде преодоляна, както неотдавна писа във Фейсбук Манфред Климек по повод Петер Хандке. Действително тук става дума за нашето – а също и мое – наивно желание да вярваме, че авторите непременно са добри хора и увлекателни личности. Но не всички са.
Сбогуваме се. Пожелавам на непознатия късмет и преди всичко да стигне там, където би искал. На своето място.
Вашият коментар