Етикет: време

  • Изповедта на една невярваща

    Изповедта на една невярваща

    Провокирана от днешната ми среща с Него.

    Израснала съм в безбожно общество, в което нямаше Бог; Бог беше забранен. Само от устните на баба се отронваше тихичко и предпазливо понякога тази странна дума. Какво обаче значеше тя, си оставаше пълна загадка. Малката църква на площада си имаше едно доста убедително обяснение: на кулата ѝ самият барон Мюнхаузен бе завързал коня си по време на онази снежна виелица. Минавайки покрай нея, поглеждах нагоре и си мислех за Мюнхаузен. Друга функция на църквата не можех да си представя. Още повече, че никой не я посещаваше, което пък засилваше предположенията ми за нейното съществуване.

    След идването на демокрацията църквата изненадващо отвори врати за вярващите. Бяха ли обаче останали такива? Завръщането на вярата в религията скоро се превърна в моден тренд, който акцентираше върху приключенското като следствие от срещата с доскоро недопустимото, а по-малко върху търсенето на вътрешен смисъл. Първият път, когато влязох в църквата, бе за Великден. В полунощ тя се изпълни с прииждащи тълпи любопитни в очакване на Господ, за който някои вече бяха чували, хора, притиснати плътно един до друг, със запалена свещ в ръка. Не можех да видя нищо друго освен гърбовете на редицата пред мен, а ароматът, който се стелеше из цялата църква, не бе на тамян, а на опърлена коса.

    Нужно бе да придам някаква форма на този непознат Бог. Но каква? Трябваше ли да е някой, от когото да изпитвам страх и боязън? Или някой, към когото да отправям молбите си, щом станеше непоносимо? Щом исках по-добри оценки в училище, учех по-старателно и насочвах молбите си към себе си. Ако нещо се объркаше, страхувах се от майка си. Значеше ли това, че този Бог живееше в мен или в майка ми? Така или иначе, не беше нещо, което можех да търся навън.

    Дали днес, след толкова много години, вярвам в Бог? В моя, в Бог във всеки от нас, може би. В безграничните възможности, в доброто у човека, в любовта, в трансценденталното, което ни свързва, така че да можем да се откриваме отново и отново в другия.

    Дали някога съм го виждала? Когато съм на плажа и наблюдавам движението на вълните, когато се зададе буря и устремният вятър ме понесе във вихрушката, накъдето си ще, когато лежа под цъфнало кайсиево дръвче, когато крача през локвите под дъжда, когато съм някъде нависоко и около мен се затанцуват първите снежинки… Бог на невярващата няма лице, не може да бъде открит в църква, нито срещнат по време на молитва, и не търпи жестовете на страхопочитание. Той е онази бездънна тишина във всеки от нас.

  • Чакам го

    Чакам го

    Чакам времето, минутите сбирам,
    поизтупвам ги, понапудрям ги и намирам
    във всяка нещо бяло, нещо красиво.
    Чакам времето, чакам го мълчаливо.
    Да се срещнем без думи, без да говорим,
    да си простим – без да делим и спорим. 
    Чакам време да дойде, по януарски скрежно,
    едно време чисто преметено, бяло и нежно,
    време-кураж, наперено, истинско, смело,
    а не унилото време-безвремие, свеждащо чело.
    Време-секунда, което с грохот разцепва мрака, 
    време-кораб, което нищо и никой не чака,
    време, което на пеперуда прилича,
    върху устните каца, по ъгълчетата се стича.
    Бяло е. Тихо е. Скрежно е. Моето време 
    ми махва с ръка и бавно поема към мене.
    Чакам го.
    
  • Непознатият

    Непознатият

    Случайна среща с непознат тази вечер. Към мен се приближава някой и ме пита дали съм оттук. Какво бих могла да отговоря? Не съм само от едно място, за да ме разбере, би се наложило да навлизам в подробности, затова само кимвам утвърдително. Вторият му въпрос е дали се интересувам от изкуство. Кимвам отново. И точно в този момент той започва да разказва историята си.

    Идва от Вилах, където хората са далеч по-топли и открити от виенчаните и настоява да отида до Вилах поне за два дни. Вече четвърта година се бори за оцеляване във Виена и се опитва да продава музиката и картините си: „Но как да стане това, когато нямаш кръг от контакти?“ И така решава да излиза вечер навън на улицата, да заговаря минувачите, тези от тях, които „чисто от холистична гледна точка“ му се струват верните. „Младата лейди с очилата „Том Форд“ и чантата „Гучи“ не бих попитал никога дали се интересува от изкуство“, добавя той, тъй като било ясно, че тя е пленник в своя его-свят и там и ще си остане. И спира при мен.

    Невидим. Във Виена той се чувства невидим. Предлагам му да опита да предложи музиката си в любимото си кафе. „Знаете ли къде живея? В 10-ти бецирк. Там човек не може да има свое любимо кафе“, отвръща той. Тогава ми хрумва, че може да се обърне към някоя малка галерийка, като например Kolonie 5, където всеки е добре дошъл.

    Как измерва парите? Във време. С 10 000 евро може да живее и плаща наема една година, тази сума би била равна на една година живот. Ако имаше 30 000, това би означавало за него три години живот. Пита ме дали бих си купила някой от дисковете му за 25 евро. Налага се да му обясня, че моята история е още по-сложна. Че в живота едно нещо ме плаши повече от всичко друго: несвободата, чувството да си част от система, която има за цел да те пречупи и, разказвайки това, мисля за Фуко…! Системите ти показват отново и отново, че си заменим, просто брънка във веригата, където постепенно губиш своята индивидуалност. Неговият най-голям страх е, че няма да се справи следващите 12 месеца.

    Аз, от своя страна, му споделям, че някой, когото допреди малко съм уважавала, защото по принцип искам да вярвам в доброто у хората, ми е бил обещал да предложи на австрийския „Der Standard“ моята Европа-история, а после най-неочаквано ми е отговорил с изпълнен с омраза и арогантност имейл. Да, за съжаление трябва да потвърдя, че пропастта между автор и човек не винаги може да бъде преодоляна, както неотдавна писа във Фейсбук Манфред Климек по повод Петер Хандке. Действително тук става дума за нашето – а също и мое – наивно желание да вярваме, че авторите непременно са добри хора и увлекателни личности. Но не всички са.

    Сбогуваме се. Пожелавам на непознатия късмет и преди всичко да стигне там, където би искал. На своето място.

  • Не мога да чакам

    Не мога да чакам


    Не мога да чакам. Не мога. Това е.
    Не мога да бъда безкрайно разумна, премисляща, кротка,
    измерваща зимата с бавна походка,
    в забавен каданс замечтана, очакваща
    най-дългата зима, със зъби потракваща,
    с един реверанс най-далечната пролет
    за смяна на ролите тихо да моля.
    Не мога да чакам. Не мога. Признавам.
    Тъй много ли искам? Не зная. Познавам
    кога последната капка търпение
    с грохот прелее в море от вълнение.
    Потеглям!
    Обувам си моите верни червени,
    малко изтъркани, но проверени
    обувки за свят и потеглям! Доскоро!
    Във нова пиеса и пролетна роля! Ваша Neli P.

  • Два килограма време, моля!

    Два килограма време, моля!

    Мила моя,

    искам два килограма време! Купувам!

    Да ми отрежат със ножа

    от скъпото! Колкото струва!

    От ценното! За да можем

    тихичко пак да седиме,

    а времето да говори.

    Времето с твоето име

    с моето време да спори,

    а ние да си мълчиме.

    Скъпа е тишината,

    на килограм я броиме.

    Плащам! И моля съдбата

    в този живот от двустишие,

    с нишки оплело сърцата,

    да не настъпи затишие

    в шумното на тишината.

  • Разболя се времето

    Разболя се времето


    Разболя се времето. Питам времето:
    Има ли време да бъдем други?
    Има ли време да отпуснем стремето
    на всички заблуди?
    Има ли време да бъдем себе си? Просто истински?
    Или е крайно време да реанимираме своите мисли?
    Може ли мислите тежки и думи горещи
    да прекроиме с ножица, да изгорим със свещи?
    И да изрежем от хартия бяла, прозрачна,
    една история нова, не така мрачна,
    с по-малко лъжи, само с шепа измама,
    за да остане време истинско? Време за двама.