Дай ръка, ти към мен протегни я,
нека кацне на дланите мои,
в твойта длан нека аз да открия
твоя път, лъкатушещ в завои,
да туркулна по твойта пътека
много радост и време в безкрая,
звезден прах да посипя и нека
да забравя, каквото позная!
Дай ми длан, като лист отрони я
на ноември в скута да почине,
с ноемврийския дъжд да измия
всички ледено зъзнещи зими.
И не бой се от лоши прогнози,
в мойте длани се ражда магия
и дланта тя прочита на този,
в чийто път свойто име открия.
Автор: Neli Peycheva
-

Дай ръка
-

Другата страна
София никога не ми е харесвала. Ама никога.
И не заради факта, че там, в Народното събрание, са онези, които правят всичко останало, само не това, да представят народа, макар и това да би било добра причина. „Съдба е това, съдба!“, казват някои. Извинение, което прави излишен всеки опит за търсене на обяснение, веднага щом дръзнем да отправим бърз поглед назад към историята. Онези от вчера са тези от днес. Факт.
София никога не ми е харесвала. Заради огромните противоречия и разликата в картината, която се представя навън и това, което предлага самата действителност, на две пресечки само встрани от „Витошка“. От една страна лъскавите витрина, а от друга, на няколко метра само западналите фасади, дупките по улиците, просещите…


В центъра на София Веднага, щом пристигна тук, се разстила това усещане за нищета, завладява ме и нищо друго не е в състояние да го заличи. И не става дума за единични случаи, а за настроение – начина на съществуване на средната класа. Ако човек иска да го усети още по-силно, качва се в градския транспорт: сиви лица, безцветни фигури, потънали безмълвно в себе си, оставени сами на себе си. Дали новото метро ще ги транспортира в едно светло бъдеще, заедно с грижите им от днес? Това тук определно се възприема по-другояче от нищетата в 16-ти бецирк на Виена: там поне жените показват характер. Крещят, проклинат мъжете си, дори бременните пушат като комини и всички масово се отказват от сутиена в знак на протест. Тук и мъже, и жени са еднакво унили и притихнали.
Веднъж, поканена на конференция в Нов български университет, ми се наложи да премина през сухо дере и коларски пътища на висок ток, докато стигна до университета, истинско приключение! Никой не бе помислил за инфраструктурата, сред която се намира този красив оазис. В 5 часа на следващата сутрин напуснах столицата.

Съдебната палата 
На отсрещния тротоар Минавам покрай Съдебната палата и си спомням, как един от капителите от покрива веднъж се стовари на улицата и улучи един от минувачите, който като мен чакаше светофара, за да премине на другия тротоар. Тогава разбрах: справедливостта е последното ,което може да се открие тук.
Нищета ме заслепява. Очите ми не могат да възприемат нищо друго. Защото в центъра на всички опити за философстване, съзерцания, на цялата палета от възможности за сетивно възприемане винаги стои човекът, нали така? За да не изгубя баланс, концентрирам се върху Витоша, чиито силует се откроява в далечината.
-

Може би
Между вчера и днес, между старо и ново
се препъвам в едно „може би“.
Може би е прогнозата мрачна, сурова,
с ветрове ураганни, дали
гръмотевици шпаги ще точат в простора,
ще разсичат слънца и дъги?
И лица пребледнели, посивели, в умора
ще превиват сломени снаги?
Може би ще е слънчево циганско лято!
Ще синее, ще грее, вали…
Може би… може би песента недопята
ще се пее и утре, нали?
Не вали! Просто днес тъгуват звездите,
чакат вятър, едно може би
да протегне ръка и избърше сълзите им
може би, може би, може би…
-

Случаен разказ
За всички, изгубили вярата си някъде по пътя
Хората ми говорят, а аз ги слушам. Изглежда съм доста добър слушател, случва ми се отново и отново. Хората ми доверяват историите си.
Вчера например до мен седеше мъж на видима възраст на 60. Около очите / фина мрежа от бръчици, ъгълчетата на очите тъжно увиснали надолу. Младежкото у него бе грижливо боядисаният в черно мустак, който по бунтарски наперено стърчеше над горната устна, сякаш искаше да каже: Имам ме още! Тук съм! Изглежда е вярно, че един мустак може да те открои от масата! Или може би това бе младежкото у него? Детето, което ми махваше с ръка при всяка моя среща с възрастните?
И така, непознатият до мен първо ми показа една след друга хубавите картини на телефона си, нарисувани от жена му, докато все още е била в състояние да рисува – негов портрет, портрет на сина, на кучето, картина с маслени бои на сцена от мюзикъла „Котките“. Сега е настанена в болнично заведение с диагноза деменция. Престоят там е скъп, струва 6000 евро месечно и се поема от здравната каса. Остава споменът. Синът е самостоятелен, работи като болногледач, понякога повече от 18 ч. на ден и няма време дори за самия себе си. Срещат се веднъж месечно. Това, което остава, е споменът.
Той самият е бил три месеца настанен в болница с диагноза рак на гръбначния мозък, след трансплантация сега се чувства добре и е здрав, но е самотен. Това, което остава, са спомените.
Нямам думи. Опитвам се да му дам кураж. Здрав е, жена му е жива, за нея се грижат добре. А ако на живота оттук нататък се погледне като на шанс, напук на съдбата? Ако допуснем, че всеки нов ден ни предоставя шанса за ново решение? Срещу тъгата и за живота? Всяко утро нов шанс? И така се натрупат нови хубави спомени? И ако по-често си припомняме, че животът е кратък? Трае, колкото едно мигване с клепките.
Ваша Neli P
Още неочаквани срещи Самотната Непознатия “ДОБРЕ ДОШЛИ! Аз съм Олга и съм продавачка по професия.”
-

Изповедта на една невярваща
Провокирана от днешната ми среща с Него.
Израснала съм в безбожно общество, в което нямаше Бог, Бог бе забранен. Само от устните на баба се отронваше тихичко и предпазливо понякога тази странна дума. Какво обаче значеше, си оставаше пълна загадка. Малката църква на площада си имаше едно доста убедително обяснение: на кулата й самият барон Мюнхаузен бе завързал коня си по време на онази снежна виелица. Минавайки покрай нея, поглеждах нагоре и си мислех за Мюнхаузен. Друга функция на църквата не можех да си представя. Още повече, че никой не я посещаваше, което още повече засилваше предположенията ми за нейното съществуване.
След идването на демокрацията църквата изненадващо отвари врати за вярващите. Бяха ли обаче останали такива? Завръщането на вярата в религията скоро се превърна в моден тренд, който акцентуваше върху приключенското като следствие от срещата с доскоро недопустимото, и по-малко на търсенето на вътрешен смисъл. Първият път, когато влязох в църквата, бе за Великден. В полунощ тя се изпълни с прииждащи тълпи любопитни в очакване на Господ, за който някои вече бяха чували, хора, притиснати плътно един до друг, със запалена свещ в ръка. Не можех да видя нищо друго освен гърбовете на редицата пред мен, а ароматът, който се стелеше из цялата църква, не бе на тамян, а на опърлена коса.
Нужно бе да придам някаква форма на този непознат Бог. Но каква? Трябваше ли да е някой, от когото да изпитвам страх и боязън? Или някой, към когото да отправям молбите си, щом станеше непоносимо? Щом исках по-добри оценки в училище, учех по-старателно и насочвах молбите си към мен. Ако нещо се объркаше, страхувах се от майка си. Значеше ли това, че този Бог живееше в мен или в майка ми? При всеки случай не бе нещо, което можех да търся навън.
Дали днес, след толкова много години, вярвам в Бог? В моя, в Бог във всеки от нас, може би. В безграничните възможности ,в доброто у човека, в любовта, в трансценденталното, което ни свързва, така че да можем да се откриваме отново и отново в другия.
Дали някога съм го виждала? Когато съм на плажа и наблюдавам движението на вълните, когато се зададе буря и устремът вятърът ме понесе във върхушката накъдето си ще, когато лежа под цъфнало кайсиево дръвче, когато крача през локвите под дъжда, когато съм някъде нависоко и около мен се затанцуват първите снежинки… Бог на невярващата няма лице, не може да бъде открит в църква, срещнат по време на молитва, не търпи жестовете на страхопочитание. Той е онази бездънна тишина във всеки един от нас.
-

Бележки по време на карантина II
Болоня, скъпа моя Болоня! Качвам се в самолета и след по-малко от 2 часа съм там. Сливам се с жълто-червено-оранжевите арки, под които минавам, вървейки по уличките покрай институтите на университета Болоня, хвърлям любопитен поглед към хладните, приканващи минувача да се отбие, вътрешни дворове. Спирам насред piazza Maggiore. За секунди всичко притихва. Усещането е, като да си застанал в центъра на Земята. Камбаната на базиликата San Petronio ме откъсва от безвремието и ме връща обратно в настоящето: отмерва точно 12 часа. И в този момент ги виждам. Идват към мен, на тълпи, звънкият им смях се отронва на хиляди частици кристален прах от времето и насища въздуха с едно emozione sensazione felice, смехът им, носещ се из въздуха, се издига високо, високо нагоре, до 62 м високата камбанария на базиликата; образуват полукръг около мен, с жест на галантен реверанс: „Bella! Come stai? Come staj, amore? Ti amooooo!“, чувам гласовете им, преминавайки покрай тях, сияещите им лица се запечатват завинаги в спомена. „Sempreeee!!!“, отеква някъде там, насред Piazza Maggiore зад гърба ми. „Sempre… sempre… sempre…!“, отвръща затопленият от жаркото обедно слънце калдъръм, докато се обръщам за последно… Италианците!
-

Бележки по време на карантина I
Отварям този малък прозорец, за да вдишам дълбоко…
Стъпките ми ме отвеждат в градския парк. Лягам на влажната трева, слънчевите лъчи с заплитат в миглите ми, примижам срещу слънцето, ръцете ми докосват лекичко все още дращещата миналогодишна трева, косата ми се увива около нея, расте, все по-дълга и по-дълга, пуска корени надълбоко в гладната земя, ухае на магнолии, ухае умопомрачително, чак ми се завива свят, под гърба ми пулсира сърцето на земята – топлина потича по ръцете ми, надолу от лактите, непрекъсващ поток топлина, капе по дланите ми, преминава по линията на живота, събира се на връхчетата на пръстите ми в малки локвички, разтапя се в червеното на ноктите ми, пари, превръща се в жарава, червено капе от пръстите ми по влажната трева, засмуква се на големи глътки от жадната земя, земята го вдишва…чак тогава издишам.
-

Чакам го
Чакам времето, минутите сбирам, поизтупвам ги, понапудрям ги и намирам във всяка нещо бяло, нещо красиво. Чакам времето, чакам го мълчаливо. Да се срещнем без думи, без да говорим да си простим – без да делиме и спорим. Чакам време да дойде, по януарски скрежно, едно време чисто-преметено, бяло и нежно, време-кураж, наперено, истинско, смело, а не унилото време-безвремие, свеждащо чело. Време-секунда, което с грохот разцепва мрака, време-кораб, което нищо и никой не чака, време, което на на пеперуда прилича, върху устните каца, по ъглчетата се стича. Бяло е. Тихо е. Скрежно е. Моето време ми махва с ръка и бавно поема към мене. Чакам го.
-

„ДОБРЕ ДОШЛИ! Аз съм Олга и съм продавачка по професия.“
Нуждата, не охолството бяха довели Олга във Виена. Принудена от обстоятелствата, тя си бе опаковала цялото имане, което се побираше в едно кожено палто, и бе науснала родината, след като животът й бе поднесъл няколко плесници, някои от които толкова силни, че бе принудена да падне на колене. Зад себе си, в далечната Одеса, тя бе оставила бивш съпруг, който по свой начин се бореше за по-добро настояще, опитвайки се да компенсира лудостта вън с алкохол. Достатъчно дълго го бе влачила след себе си по пътя, наречен „брак“. Дали това бе променило неговата собствена реалност към по-добро, Олга не знаеше, ясно бе само, че бе почернило нейната. „Край! Стига“, отрони се един ден от устните й сподавен стон. „Нов старт! Давай!“, окуражи я изморената й душа и я поведе към един непознат за Олга свят, в който обаче дремеше обещание, голямо, колкото оттук до зведите и обратно. Дали мечтаеше? Ни най-малко, бе престанала да мечтае още като дете, когато тази й способност й бе отнета от крадлата Реалност. Оттогава кръвта във вените й бе замръзнала и по тях течеше огорчение.
На пръв поглед изглеждаше така, като че ли Олга без ни най-малко усилие бе заменила Одеса срещу виенския западен вятър, дори тя самата известно време вярваше, че наистина бе така, докато не се стигна до нейното кожено палто. През далечната 1886 то бе подарено от един шедър неин пра-пра-пра-дядо фабрикант на любимата невеста в знак на вярност, и оттогава се предваше от майка на дъщеря през поколенията, та чак до деня, в който Олга навърши 18 г. – тогава палтото стана нейна собственост.
Като вълшебно наметало го намяташе Олга на раменете си. Много ледени зими познаваше то, безрой пролети бе слушало песента на капчуците и от още повече есени бе поело дима на пушещите печки. Помнеше сълзите на жени, разделящи се с близките си, на мъже, прегръщащи любимите си за последно, на осиротели деца. Сълзи на ликуваща радост и дълбока тъга, на смазващо отчаяние и необуздана радост бяха пропили палтото и го бяха превърнали в пергамент, върху който деситилетията записваха историята си. В джобовете му все още можеше да се намери някой забравен бонбон „Чайка“. Година след година то бе носило и Олга през заснежените улици на Одеса; облечено веднъж, то като е ли прекъсваше всички нишки, които яприковаваха към разяждащата я реалност и разкриваше пред нея един съвсем нов свят на уют, в който тя бе защитена срещу всички и всичко. Хубаво й беше да се сгуши в своето кожено палто, топло като в дом, в който можеше винаги да се завърне; щом й станеше студено, сгряваше я огнището на колективната памет.
„Оля, Оленка!“, викаше я по име баба й от палтото, будейки я сутрин с прясно изпечени блини и ароматен липов чай. „Олечка, любима моя!“, шепнеше младежката й любов, щом свреше глава в него. А ако пъхнеше ръка по-надълбоко в джобовете, все още можеше да открие няко йзабравен бонбон „Чайка“.
След Одеса Олга замина за Сочи, където работеше като камериерка в един 4-звезден хотел и успя да задели малко пари. Не мечтаеше, беше повече от всякога близо до реалността, докато един следобед не получи неочаквано позвъняване: от Володя, младежката й любов. Работеше от повече от 10 години на строителен обект във Виена като общ работник, имаше сигурни доходи и добри изгледи за бъдещето. Заради него Оля обърна гръб на всичко и дойде във Виена. От всичко успя да се отдели, единствено от коженото палто не искаше да се откаже. Във Виена, още щом се окажеше на улицата, облечена с него, върху нея щяха да се нахвърлят тълпи защитници на животните, да я замярат с яйца и за я обяват за убиец, нея, която никога на никого зло не бе сторила, говореше й Володя. За това Олга не се бе замисляла, не бе имала времето да помисли за себе си и за човешкия свят около себе си, който много наподобяваше животинския, та камо ли за животните.
С неохота, с треперещи пръсти Олга съблече палтото, размени го срещу западните ценности, които носеха вкуса на свободата. Облечена с тънък зелен пуловер, колебливо влезе в залата, където трябваше да се проведе интеграционният курс. Топлото кожено палто, върху което годините бяха оставили отпечатъка си, върху което можеше да открие следите на своя живот, й липсваше. Предпазливо се промъкна напред, седна на първата маса, сведе поглед и прелисти учебника. На първата страница с удебелен шрифт бе написано: „ДОБРЕ ДОШЛИ! Казвам се Олга и съм продавачка.“ Една единствена, голяма, гореща и тежка като молитва сълза се отрони от ъгълчето на окото й и се търкулна надолу. Олга мечтаеше.
-

Да живее страстта!
Ако на чувството може да се придаде форма, то това би бил Benjamin Vanyek. Познаваме талантливия актьор благодарение на увлекателната му актьорска игра в представленията на aktionstheatre ensemble и често сме се възхищавали на актьора, който до такава степен умело успява да се превъплъти в своя протагонист, че се слива напълно с образа, и сме следили с огромен респект изпълненията му. Многофасетната му актьорска игра намери този път своя единствен по рода си израз в интерпретациите на „големия сред големите“ – Jacques Brel – в театър Nestroyhof Hamakom на 15-ти и 16-ти октомври.

Benjamin Vanyek_ (c) Neli Peycheva_1Страст бе думата, както подчерта Benjamin Vanyek, в центъра на събитието. Страс бе и чувството, което обедини публика и изпълнител в едно неизказано красиво аморфно състояние – един вид отдаване на почит с много патос, отдаденост и силно присъствие на онзи от вчера, който приживе намери одобрение сред малцина, благодарение на актьора от днес, който го доближи до нашето съвремие. Brel, за който обличането с думи на вътрешни душевни състояния, предизвикани от сблъсъка с реалността, бе по-важно от самото изпълнение на песните, дълго време не принуден да ги изпълнява сам. През деситилетията след това обаче неговите безпощадно критични песни бяха отново и отново интерпретирани и изпълнявани. Изпълнени със страст бяха и интерпретациите на Benjamin Vanyek.

Benjamin Vanyek_ (c) Neli Peycheva_2 Изкуството обединява светове, без да чертае разделни линии. Няма по-велико нещо, което да стои над богатството и бедността, над политическите възгледи, културните особености, възрастовите различия и което да доближава различните светове: единствено условие е способността да му се отдадеш изцяло. Тази пълна отдаденост можеше да се долови и през тази есенна съботна вечер. Benjamin Vanyek обеднини изкуство, музика, думи и чувство в една симбиоза. Пластично, подчертано емоционално, дълбоко разтърсващо той успя да създаде пространство между публиката и изпълнителя, запълнено от едно неделимо цяло – водовъртец от споделена страст, любов към творчеството на Brel, отдаденост на изкуството, едно Ние. Нужен е кураж, за да се навлезе в това пространство. Смело е да се изправиш пред публиката и да се доближиш възможно най-близо до един от големите, изцяло да се пренесеш в него. Не липсваше кураж и на Benjamin Vanyek да опита това, което вече мнозина бяха пробвали: да създаде собствена интерпретация на песните на Brel. Фриволни, агресивни, изпълнени с патос бяха неговите интерпретации: вътрешен свят и музика, реалност и изкуство, Brel и Vanyek се сляха в едно цяло.
И така, „въртележката“, на която всички ние бяхме поканени да се качим, потегли! „Бонбониерата“ ни бе поднесена с жест. Спомените за „пристанището на Амстердам“ оживяха. И в едни момент, както често се случва и в реалността, се стигна и до срещата с „дявола“.

Benjamin Vanyek_ (c) Neli Peycheva_2 Особеното на интензивността, с която Benjamin Vanyek предтсви песните, бе нейната необузданост, неспособността тя да бъде поставена в рамка. Който познава и обича страстта, с която се откроява Brel, ще обикне и интерпретациите на Benjamin Vanyek. С индивидулно звучене, по изключително изразителен начин той успява да даде израз на актьора и изпълнителя у себе си и да пренесе песните на Brel, чиято актуалност не угасва, в нашето време. Jacquеs Brel е жив! Да живее страстта!
Нели Пейчева