Автор: Neli Peycheva

  • Препъвам се в думите

    Препъвам се в думите,
    пак се изправям,
    до дума пречупена нова поставям,
    и после, от дума на дума, полека    
    по думите плъзвам и мисъл-пътека.
    От прашните думи оплитам завеса.
    Зад нея лекувам думи ранени,
    думи простреляни, в битки спасени,
    думи-воини, силни, съдбовни,
    думи-скитници, думи греховни.
    Разправям се с думите.
    Кому ли сте нужни?
    Не сте ни единни, нито задружни,
    а все неудобни, плахи, раними,
    нощни блудници, незаличими.
    Дойде ми до гуша.
    Изхвърлям ви всички.
    Станете на вятър, на облак, на птички.
    На срички, в куплети –  истински, прости
    елате чак утре, бъдете ми гости,
    почукайте тихо и аз ще отворя.
    Ще ви поканя, няма да споря.
    Ще ви превържа старите рани,
    думи убежище, думи от грешки,
    думи истинни, мои, думи човешки
    и ще ви прегърна.

    Нели П.
  • По стъпките на лошото време

    По стъпките на лошото време

    Когато вали, казват, небето плачело.

    Обичам тези дни, дъждовните, вглъбените, когато светът / този креслив, шумен, пъстър свят / притихне. Уплаши се и се скрие. Когато уличките опустеят. Дъждът ги измие. Мъглата се застели на големи къдели по хълмове и покриви, затъркули се надолу и се гмурне в езерото. Когато часовниците спрат. Когато чуваш как времето тежко въздиша.

    Това е предимството на лошото време – не е нужно да поемеш нагоре, все по-нагоре в планината, за да го усетиш. Можеш да го съпреживееш и там, където преди то е присъствало безгласно и незабелязано.

    Не ме плаши лошото време. На моя страна е. Пътуваме заедно, това е нашият шанс да останем насаме помежду си. Дъждът, припяваш в ритъм своята песен, тежките капки, отронващи се от облаците, в надпревара една с друга, стичащи се по стъклото, барабанящи по повърхността на водата, като неканен гост, който иска да бъде приет.

    Обичам лошото време. Изведнъж си припомняш, кой дърпа юздите в този живот.

    За Вас, на този дъждовен майски ден, по следите на лошото време –

    Ваша Нели П.

  • Нагоре по небесната стълба: Спомен за мама

    За загубата, спасението и нежната връзка между двата свята

    Точно преди година мама пое по своя път. Не успях да я спася. Знаех, че хората си отиват, напускат този свят, но в паметта ми се връща онзи ден, когато бях едва на шест и хазяйката ни си замина. За мен тя се бе превърнала в загадъчно неподвижно същество от някакъв чужд, нереален, далечен свят, което всички оплакваха, а аз изпитвах страх пред неизвестното. Едва когато мама си отиде, смъртта стана осезаема, истинска.

    Тя лежеше – крехка като восъчна фигура, с плитката, която й сплетох – в болничното легло, а в гласа й ехтеше един и същ въпрос: „Кога ще си тръгваме?“

    Мамо, знаеш ли колко си хубава!

    Мамо, боли ли те?

    Мамо, дишай – дишай! Дишай!

    Мамо, още малко – и си тръгваме.

    Мама се страхуваше от болниците – отричаше ги, не искаше дори кракът й да стъпи там. Обещах й, че ще влезем заедно и ще си тръгнем заедно. Заведох я там, с надеждата да я спася. Но малко преди да напуснем болничната стая, тя тихо пое по небесната стълба – леко и неусетно се понесе нагоре към светлите звезди, пусна живота с такава смелост, каквато не предполагах, че притежаваше. А колко много се страхуваше от смъртта! Не така се бяхме разбрали. Имах мечти и планове за нас двете. Обещала й бях, че ще си тръгнем заедно. За първи път в живота не удържах на думата си. Не успях да я спася.

    Оттогава в мен гори неудържим стремеж да спасявам. Тичам като вихър към люлките в парка до училище, когато съм там с моя клас, за да ги изпреваря – да спася дечицата от детската градина, да не би моите лудетини да ги отвеят като перца. Щом някой се препъне и падне, веднага се хвърлям в краката му: „Боли ли?“ Когато близък се разболее, захвърлям всичко останало и мислено обличам бялата престилка. Усещам как всичко друго губи значение – ставам въздушно лека, сякаш вече не стъпвам по тази земя, а съм по-близо до другия свят – света на ефирното, на неизказаното с думи, на универсалното, свързващо всички нас.

    Ако имах силата, бих преминала девет планини, бих донесла вода от девет кладенеца, бих извършила чудо – само и само да спася. Когато приятел е в нужда, започвам да мисля, да разплитам, докато не намеря светлинка, изход за него. Когато някой заплаче, бърша сълзите му. В такива мигове ми се иска страданието на този свят – тази постоянна величина – да намалее.

    Гордост.

    Слагам гордостта си върху везната, претеглям я. Претеглям времето, с което се надбягвам, силите си, а отсреща – страданието. Везната натежава. И сто пъти да се наложи да решавам, пак бих избрала човека – с всичките му силни и слаби страни – пред гордостта. Бих дала всичко, за да спася. Преглъщам гордостта си, спирам времето, обличам доспехите.

    Мъчно ми е за хората. Виждам ги – крехки, отчаяни, ожесточени, разкъсани от болка, лутащи се. Искам да ги спася. Искам да ги спася в този един-единствен, толкова кратък живот. Сега. Преди и аз да поема по небесната стълба.

    Едва напоследък осъзнах колко голяма илюзия е това, все още ми е трудно да го призная: Не мога да спася никого. Понякога хората дори не искат да бъдат спасени.

    За душата на мама избрах Августиновата църква във Виена – бяла, фина, крехка и светла, досущ като нея. Да се рее там на воля. Търся я в пламъка на свещите, в светлината. И често си представям, че се е превърнала в птица. Така го усещам.

    Мамо, мамо, ти ли си?

    Долита до мен, навестява ме, не ме забравя – обещала ми е да бъде винаги до мен.

    От мама ми останаха пишещата й машина и телефонът й – връзката й с хората и връзката й с мен. Ще тръгвам. На този четвърти ноември имам да й разказвам толкова много.

    Ваша Нели П.

  • Вярвам в ангели

    Вярвам в ангели

    Истинска история

    Нейното име започва с първата буква на азбуката. А е начало. И сигрно орисницата й е била ангел, защото носи ангелско име: Ангелина. В началото на годината първия човек, за когото искам да пиша, е тя.

    Ако някой срещне това крехко създание на улицата случайно, никога няма и да предположи каква огромна сила се крие у него. Твърдост, съчетана с нежност, две изящни, фини ръце, които търсят епицентъра на болката, откриват го и лекуват. Цялото й същество, още от мига, в който врата се отвори и тя пристъпи вътре, излъчва една бяла мека светлина, по тази светла енергийна пътека, чрез тези две крехки ръце, превърнали се в енергийни лъчи, Ани сътворява чудо.

    Ръцете й, преминаващи по дъгата на болката, лекуват всякакво страдание, не само физическото, в това съм напълно сигурна. Лекуват тъга, провали, разбити сърца, загуба на вяра, безнадеждност, разочарование… И ако човек се вгледа в лицето й, неминуемо ще открие там усмивка! Докато се оставям ръцете й да ме сътворяват наново, си мисля, колко силна по дух е Ани!

    Ани работи вече от 13 г. в салон Бюти във Велико Търново. През краткия период, през който бе по майчинство с второто си детенце и отсъства, се отказах от масажите – никой не можеше да ми замени излъчването на Ани. Прекрасен специалист, с невероятно искрено отношение към хората и много добър човек. Може би затова винаги се разчувствам, когато я видя: добротата й я свързва с невидима нишка с хората. И ако някога съм вярвала в ангели, то тя е един от тях.

    Ангелина Керкенезова е част от екипа на салон “Бюти”: https://beauty-vt.com/ekip/

    Ваша Neli P

  • Мама не е просто мама. Тя е вселена!

    Мама не е просто мама. Тя е вселена!

    Писала съм за куп неща, които ме вълнуват, за настроения, събития, хора – близки и случайно срещнати. Днес реших да пиша за човека, който винаги е бил близо до мен, независимо от разстоянията и границите. За мама.

    Мама не е просто мама. Тя е вселена.

    Неизмерима и дълбока, гмурваш се в нея и винаги ти е интересно!

    Когато бях съвсем малка и живеехме у бабини, мама ме приспиваше, като слагаше възглавница на краката си и ме люлееше. Когато бе на работа и баба я заместваше, стисках очи и си представях, че е мама, но изобщо не бе същото, имах чувството, че баба ще ме изстреля право в космоса! Липсваше й мамината чувствителност.

    Спомням си времето, когато живеехме на квартира на бабината улица, няколко къщи по-нанатък, и мама организираще рождените дни на кака, идваха толкова много деца, чак й завиждах! Масата подредена в празничен ред.  Бе хубаво! Помня и зимите там, и пързалката – аз навън, газейки в рохкавия сняг, пламналите ми от студа страни, а като се върна, мама е сварила пиле и ме чака.

    И летата, когато през неделните дни планирахме разходка пеша до бБеленската гора – мириса на треви, яркото слънце, басмените рокли… Беще празнично!

    Съботите, когато от обед бях на училище и времето преди това, когато мама като истинска вълшебница успяваше да ми ушие на ръчната шевна машина нещо новичко от вече старите дрехи, и както тя ми припомни – мерките са били вземани по жив модел! Седяла съм по пликчета и съм чакала новата дрешка. И после бе хубаво ходенето на училище, та макар и в събота!

    Спомням си като деца как ни водеше в книжарницата в Бяла  и излизахме оттам с цял кашон книги! Ритуал, който чакахме с нетърпение! Всяка имаше право да си избере по няколко книжки, минаваше време в суетене. от това време ми е например ‘Книга за моя приятел’ на Анатолф Франс или пък ‘Моето портокалово дръвче’ на Жозе Мауру ди Вашкунселус. И колко много исках един пудел играчка за Нова година, мъдреше се там, сред другите играчки, на един от рафтовете в книжарничката на ъгъла (днес магазин за китайска стока, както ми се стори) и наистина го получих!

    Спомням си мамините бухтички! И как, когато преди години ни бе на гости в Търново, Яна записа рецептата лично от нея!

    И времето на палачинкте! Как се учихме да ги обръщаме в тигана!

    И колко много ни е повтаряла, че не материалното е важно, че ние в нашето семейство на друго залагаме.

    Спомням си и как веднъж в един магазин в Търново премерих едни балеринки и мама, известна като модна икона, ми каза „Събувай ги веднага, приличаш на патка с тях!“ Ако някога съм се обличала със стил, то защото съм го наследила от нея.

    Когато бях в първи курс тя дойде и ми купи два чифта от най-хубавите дънки на главната улица в Търново, в близост до хотел Янтра. Еднакъв модел, различно по цвят. Тя избра и размера – плътно прилепнали по тялото, щом можеш да закопчееш копчето, значи са точните!

    Сутрин пиехме кафе и сок в кафето към хотел Янтра в Търново, тъй като живеех наблизо на квартира, и после отиваше в печатницата за вестника, който издаваше, ‘Нива’.

    Когато пръстите ми се бяха подули през една зима от миенето с ледена вода в една от квартирите в Търново, тя дойде и право в аптеката! Тя ме излекува!

    Мама беше тази, която когато бях бременна с Вики дойде и ме настани на леглото с куп интересни списания, за да си почина.

    Докато децата бяха малки, мама идваше, срещахме се по обяд в парка Марно поле в Търново, аз с количката с децата, тя, седнала на една пейка, в очакване – нашите срещи!

    Спомням си морето на Равда с нея и как ми помагаше за децата.

    Как само ме е подкрепяла, винаги и във всичко – когато напуснах университета, когато отидох във Виена все ми е казвала, че съм създадена за големия свят. Че не бива да се страхувам. Че мен винаги всички ще ме обичат.

    Сега съм до нея. И съжалявам, че последните години не съм прекарала много повече време с нея, въпреки дългите ни телефонни разговори. Повтарям й колко ми е безценна и колко си я обичам. И колко много ми е нужна. Моят най-добър приятел!

    Мама е тази, който е изчела всичките ми текстове, дори онези, написани на немски, превела си ги е! На този свят никой не се е интересувал повече от мен от нея.

    Онзи ден, когато ми каза, че много ме е натоварила, аз й отвърнах: Мамо, не е вярно, на мен ми е хубаво да съм с теб! Ти си се грижила толкова много за мен! А тя: Не съм се грижила, аз те обичам!

    А вчера въздъхна: Къде ще я търся тая твоята любов, къде?

    Мама и децата ми са най-хубавото, което някога ми се е случвало. Казват, че майката и децата идват от Бога. И ако има Бог, то това са именно те.

  • Телефонът

    Телефонът

    Телефонът заглъхна. Онемя. Нито звук.
    Между мен и света – късна есен.
    Пощурелият, оглупелият свят –  този тук,
    ми се стори  безцветен и тесен.
    Някой спусна небесната стълба към мен,
    прати вятър, раздуха листата,
    сипна шепа звезди, ръсна дъжд. В този ден оглушах. Запресмятах
    в тази нощ без луна колко дни без небе
    ще ми трябват да стигна вратата
    по небесната стълба, в това звездно море,
     и да строша самотата ти.
    Neli P.

  • Накрая

    Накрая

    Накрая на всяко съмнение,

    след всяко едно неумение,

    провал, притеснение, мъка,

    след всеки финал и разлъка,

    разбираш, че всичко е крайно.

    Че всичкото – знайно, незнайно

    без капка дори драматизъм,

    с добре отигран непукизъм

    от сцената слиза. Тогава

    изтупваш праха, поизправяш се,

    момичето в тебе прегръщаш,

    финала финален преглъщаш,

    прощаваш му, нищо не вземаш и после…

    към тебе поемаш.

  • Тя

    Тя

    Вратата се отваря и тя застава в рамката. Точно тя. На високи токчета, с прическа, елегантна, зашеметяваща! Истинска. Не мога да повярвам на очите си. Питам я: Снежи, ти ли си? Откъде идваш?

    И тя ми разказва, че всъщност, никога не си е отивала. Че просто известно време не сме се виждали. Че и аз съм й липсвала много. Казва ми да събирам всичко, ще ме изнася от това място. И аз отварям шкафовете и започвам да разчиствам. Не ми трябва нищо. Нищо няма да вземам със себе си. Казва ми, че това място не е моето.

    Слушам я и плача.

    Питам я, ще дойде ли утре пак. И тя ме успокоява, че ще дойде. Всичко ще бъде, както преди. Ще пием кафе и ще си говорим за всичко. Ще се виждаме. Няма да се разделяме. Сега си тръгва, но е за малко. Само до края на нощта.

    Слушам я и плача ли плача.

    И действително, на сутринта идва отново. И си е пак тя. Истинска. Оглеждаме всичко за последно. Празната стая. Гардероба. Шкафовете. Казва ми само себе си да взема. Всичко останало изхвърлям. И тръгваме.

    И аз плача ли, плача ли, плача.

    От щастие.

    Поглеждам в календара: Голяма Задушница е. И разбирам.

  • Намерения за Новата година

    Намерения за Новата година

    1. Вечер да работя по-малко, за да успявам да стигна до кафето, преди да е затворило, и изобщо да работя по-малко и да печеля по-добре.

    2. Да забогатея и обеднея – така 11 пъти.

    3. Четвъртата, петата и шеста имунизации да са лично от Berгdoktor ( и от никой друг!).

    4. Да започна да пуша – да се превърна в страстна пушачка, да пуша навсякъде и по всяко време, със и без причина (търся в момента упътване в интернет, ако някой е чувал за уъркшоп, който може да помогне, да пише!)!

    5. Да започна да подражавам на възрастните.

    6. Да погаля кон.

    7. Да пътувам много, все нагоре към върха.

    8. Един цял месец да не говоря – с никого за нищо.

    9. Да намеря убежище (посред гората?).

    10. Да намирам, без да търся.

    11. Смисъла да намеря.

    Ваша Нели П

  • Първи адвент

    Първи адвент

    Вчера, докато бях в Залцбург, където въпреки кризата с доставките на газ, войната в Украйна и покачващата се инфлация предколедното настроение е в разгара си, се появи въпросът: Какво е усещането да си роден в тази страна? И не само роден, но и свързан с всички онези исторически събития, нишки от историята, които са определили облика на страната през миналите столетия?

    И от този момент нататък заваляха въпроси! Всеки се буташе напред и се перчеше с правото си на легитимност. Какво би било, ако България не бе 500 г. част от Османската империя, а няколко десетилетия в състава на Австро-Унгарската? Какво би било, ако Първата световна война, в която България се бие на страната на Германия, Австро-Унгария и Италия, не бе избухнала?

    И моят прадядо е участвал в нея. Разказите на баба за него бяха винаги тъжни – детски спомени, която пазеше живи като пламъка на свещ, на който винаги можеш да се сгрееш отново: Как се е върнал поболял се от войната, понеже дни наред преди това е трябвало да с се крие в някакво блато, за да не го убият. Как е сядала в скута му и й е прошепвал: „Хубавото момиче на татко!“ И как скоро след това е починал вследствие на белодробното възпаление.

    Какво ли би било, ако не се опитва отново и отново да се разкъса тази България? И какво ли би трябвало да се случи, за да бъде изтръгнат народа от пасивността си и да престане с опитите за съживяване на славното минало (Отпреди 6 века? Отпреди 40 години?), а човек остане в настоящето и инвестира всичко в него?

    Това промиване на мозъци от времето на комунизма – стесняване на личността – се проявява и днес – като страх. Деменция. На представянето на книгата на Георги Господинов преди два дни една от присъстващите апелира към автора да каже и една добра дума за това време. „Купих си „Балканче“! Но то друго и нямаше“, отвърна Господинов с усмивка. Между другото, и моята сестра получи колело „Балканче“. Нужно бе записване в магазина преди това и търпеливо се чакаше ред. Няма да забравя, когато пристигна  и ние горди бутахме това небесносиньо лекичко нещо-мечта на две колелета през целия град, та да могат всички да ни видят. После аз наследих „Балканчето“ и така то си остана нашето колело – единственото колело на детството ни.

    Народ, който отказва да учи от грешките на миналото, който предпочита да забрави и в една размита конструкция да реконструира само това, което му носи усещането за сигурност. Не  ели страхливо? И избира старото отново и отново, защото му е познато. Старото вкопчване в миналото. Старото правителство. Сякаш някой му е пречупил гръбнака и заличил линията на живота от дланта му. На този 1.-ви адвент аз, невярващата, ще запаля свещ: за силата на личността, в това искам да вярвам аз. В хората.

    Ваша Нели П.