Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването. Да, израснах в хубаво, светло, многообещаващо време и в едно още по-хубаво, още по-светло общество, в което мерките за дисциплиниране бяха на изключителна почит: общежитието (само за ученички), което се намираше на третия етаж на езиковата гимназия, заключваше входната врата точно в 20:00 часа. Оценки под отличните бяха недопустими и следователно основание за срам, а училищната униформа бе задължителна. А на въпроса „Искаш ли да служиш за пример на останалите?“ бяхме възпитани да отговаряме с „да“.
Една топла юнска вечер през 1988 г., годината, в която излезе култовият филм на Иван Андонов „Вчера“, чието действие се развива в Немската гимназия в Ловеч, закъснях с прибирането, тъй като в парка една небезизвестна група свиреше „Клетва“, песента към филма, която исках да чуя. За това единствено провинение аз заедно с няколко други „престъпили закона“ трябваше да се оправдавам 😊. Но може би точно поради това, че бях израснала в един ясно структуриран свят, никога не успях да приема тези мерки за дисциплиниране, които отнемаха всякаква жизненост и спонтанност. Постепенно изградих вътрешна съпротива срещу всичко, насочено към „дисциплиниране“ на хората за сметка на тяхната индивидуалност, към тяхното пречупване.
Години по-късно в работата ми с деца и млади хора все ме изненадваше колко малко от тях бяха получили силен старт в живота с пълна подкрепа и безрезервна обич от семейството, което често беше пожертвало тяхната индивидуалност, и колко безпощадни можем да бъдем ние, възрастните. След първите пет минути при повечето излизаха наяве рани, а това бе тъжно, много тъжно. Преди два месеца например срещу мен седеше едно малко грабливо птиче, показваше нокти, готово да се защитава с всякакви средства. Никой не му бе обяснил, че може да бъде и сокол или славей.
Няма проблемни деца, децата са прекрасни, всички проблеми тръгват от родителите. Веднъж една от моите ученички във Виена ме попита дали съм психолог по професия. Не, не съм. Но за себе си съм наясно, че в живота ми има едно нещо, което притежава истинска стойност: хората. А хората са раними. Затова и не съм в състояние да простя едно: когато се минава през хора.
Често казвам на загрижените родители: „Защо искате Вашето дете да е като другите? Ние не сме бройлери! Радвайте се, че детето Ви е точно такова, каквото е, в неговата индивидуалност се крие красотата му!“
Убедена съм в това. 100%. Ние не сме бройлери. Обичайте децата си такива, каквито са. С това голяма част от работата ви е свършена.
Вашият коментар