Nelisworld Logo

Nelisworld

Категория: Всеобщото

  • Нагоре по небесната стълба: Спомен за мама

    Нагоре по небесната стълба: Спомен за мама

    За загубата, спасението и нежната връзка между двата свята

    Точно преди година мама пое по своя път. Не успях да я спася. Знаех, че хората си отиват, напускат този свят, но в паметта ми се връща онзи ден, когато бях едва на шест и хазяйката ни си замина. За мен тя се бе превърнала в загадъчно неподвижно същество от някакъв чужд, нереален, далечен свят, което всички оплакваха, а аз изпитвах страх пред неизвестното. Едва когато мама си отиде, смъртта стана осезаема, истинска.

    Тя лежеше – крехка като восъчна фигура, с плитката, която й сплетох – в болничното легло, а в гласа й ехтеше един и същ въпрос: „Кога ще си тръгваме?“

    Мамо, знаеш ли колко си хубава!

    Мамо, боли ли те?

    Мамо, дишай – дишай! Дишай!

    Мамо, още малко – и си тръгваме.

    Мама се страхуваше от болниците – отричаше ги, не искаше дори кракът й да стъпи там. Обещах й, че ще влезем заедно и ще си тръгнем заедно. Заведох я там, с надеждата да я спася. Но малко преди да напуснем болничната стая, тя тихо пое по небесната стълба – леко и неусетно се понесе нагоре към светлите звезди, пусна живота с такава смелост, каквато не предполагах, че притежаваше. А колко много се страхуваше от смъртта! Не така се бяхме разбрали. Имах мечти и планове за нас двете. Обещала й бях, че ще си тръгнем заедно. За първи път в живота не удържах на думата си. Не успях да я спася.

    Оттогава в мен гори неудържим стремеж да спасявам. Тичам като вихър към люлките в парка до училище, когато съм там с моя клас, за да ги изпреваря – да спася дечицата от детската градина, да не би моите лудетини да ги отвеят като перца. Щом някой се препъне и падне, веднага се хвърлям в краката му: „Боли ли?“ Когато близък се разболее, захвърлям всичко останало и мислено обличам бялата престилка. Усещам как всичко друго губи значение – ставам въздушно лека, сякаш вече не стъпвам по тази земя, а съм по-близо до другия свят – света на ефирното, на неизказаното с думи, на универсалното, свързващо всички нас.

    Ако имах силата, бих преминала девет планини, бих донесла вода от девет кладенеца, бих извършила чудо – само и само да спася. Когато приятел е в нужда, започвам да мисля, да разплитам, докато не намеря светлинка, изход за него. Когато някой заплаче, бърша сълзите му. В такива мигове ми се иска страданието на този свят – тази постоянна величина – да намалее.

    Гордост.

    Слагам гордостта си върху везната, претеглям я. Претеглям времето, с което се надбягвам, силите си, а отсреща – страданието. Везната натежава. И сто пъти да се наложи да решавам, пак бих избрала човека – с всичките му силни и слаби страни – пред гордостта. Бих дала всичко, за да спася. Преглъщам гордостта си, спирам времето, обличам доспехите.

    Мъчно ми е за хората. Виждам ги – крехки, отчаяни, ожесточени, разкъсани от болка, лутащи се. Искам да ги спася. Искам да ги спася в този един-единствен, толкова кратък живот. Сега. Преди и аз да поема по небесната стълба.

    Едва напоследък осъзнах колко голяма илюзия е това, все още ми е трудно да го призная: Не мога да спася никого. Понякога хората дори не искат да бъдат спасени.

    За душата на мама избрах Августиновата църква във Виена – бяла, фина, крехка и светла, досущ като нея. Да се рее там на воля. Търся я в пламъка на свещите, в светлината. И често си представям, че се е превърнала в птица. Така го усещам.

    Мамо, мамо, ти ли си?

    Долита до мен, навестява ме, не ме забравя – обещала ми е да бъде винаги до мен.

    От мама ми останаха пишещата й машина и телефонът й – връзката й с хората и връзката й с мен. Ще тръгвам. На този четвърти ноември имам да й разказвам толкова много.

    Ваша Нели П.

  • Вярвам в ангели

    Вярвам в ангели

    Истинска история

    Нейното име започва с първата буква на азбуката. А е начало. И сигрно орисницата й е била ангел, защото носи ангелско име: Ангелина. В началото на годината първия човек, за когото искам да пиша, е тя.

    Ако някой срещне това крехко създание на улицата случайно, никога няма и да предположи каква огромна сила се крие у него. Твърдост, съчетана с нежност, две изящни, фини ръце, които търсят епицентъра на болката, откриват го и лекуват. Цялото й същество, още от мига, в който врата се отвори и тя пристъпи вътре, излъчва една бяла мека светлина, по тази светла енергийна пътека, чрез тези две крехки ръце, превърнали се в енергийни лъчи, Ани сътворява чудо.

    Ръцете й, преминаващи по дъгата на болката, лекуват всякакво страдание, не само физическото, в това съм напълно сигурна. Лекуват тъга, провали, разбити сърца, загуба на вяра, безнадеждност, разочарование… И ако човек се вгледа в лицето й, неминуемо ще открие там усмивка! Докато се оставям ръцете й да ме сътворяват наново, си мисля, колко силна по дух е Ани!

    Ани работи вече от 13 г. в салон Бюти във Велико Търново. През краткия период, през който бе по майчинство с второто си детенце и отсъства, се отказах от масажите – никой не можеше да ми замени излъчването на Ани. Прекрасен специалист, с невероятно искрено отношение към хората и много добър човек. Може би затова винаги се разчувствам, когато я видя: добротата й я свързва с невидима нишка с хората. И ако някога съм вярвала в ангели, то тя е един от тях.

    Ангелина Керкенезова е част от екипа на салон “Бюти”: https://beauty-vt.com/ekip/

    Ваша Neli P

  • Мама не е просто мама. Тя е вселена!

    Мама не е просто мама. Тя е вселена!

    Писала съм за куп неща, които ме вълнуват, за настроения, събития, хора – близки и случайно срещнати. Днес реших да пиша за човека, който винаги е бил близо до мен, независимо от разстоянията и границите. За мама.

    Мама не е просто мама. Тя е вселена.

    Неизмерима и дълбока, гмурваш се в нея и винаги ти е интересно!

    Когато бях съвсем малка и живеехме у бабини, мама ме приспиваше, като слагаше възглавница на краката си и ме люлееше. Когато бе на работа и баба я заместваше, стисках очи и си представях, че е мама, но изобщо не бе същото, имах чувството, че баба ще ме изстреля право в космоса! Липсваше й мамината чувствителност.

    Спомням си времето, когато живеехме на квартира на бабината улица, няколко къщи по-нанатък, и мама организираще рождените дни на кака, идваха толкова много деца, чак й завиждах! Масата подредена в празничен ред.  Бе хубаво! Помня и зимите там, и пързалката – аз навън, газейки в рохкавия сняг, пламналите ми от студа страни, а като се върна, мама е сварила пиле и ме чака.

    И летата, когато през неделните дни планирахме разходка пеша до бБеленската гора – мириса на треви, яркото слънце, басмените рокли… Беще празнично!

    Съботите, когато от обед бях на училище и времето преди това, когато мама като истинска вълшебница успяваше да ми ушие на ръчната шевна машина нещо новичко от вече старите дрехи, и както тя ми припомни – мерките са били вземани по жив модел! Седяла съм по пликчета и съм чакала новата дрешка. И после бе хубаво ходенето на училище, та макар и в събота!

    Спомням си като деца как ни водеше в книжарницата в Бяла  и излизахме оттам с цял кашон книги! Ритуал, който чакахме с нетърпение! Всяка имаше право да си избере по няколко книжки, минаваше време в суетене. от това време ми е например ‘Книга за моя приятел’ на Анатолф Франс или пък ‘Моето портокалово дръвче’ на Жозе Мауру ди Вашкунселус. И колко много исках един пудел играчка за Нова година, мъдреше се там, сред другите играчки, на един от рафтовете в книжарничката на ъгъла (днес магазин за китайска стока, както ми се стори) и наистина го получих!

    Спомням си мамините бухтички! И как, когато преди години ни бе на гости в Търново, Яна записа рецептата лично от нея!

    И времето на палачинкте! Как се учихме да ги обръщаме в тигана!

    И колко много ни е повтаряла, че не материалното е важно, че ние в нашето семейство на друго залагаме.

    Спомням си и как веднъж в един магазин в Търново премерих едни балеринки и мама, известна като модна икона, ми каза „Събувай ги веднага, приличаш на патка с тях!“ Ако някога съм се обличала със стил, то защото съм го наследила от нея.

    Когато бях в първи курс тя дойде и ми купи два чифта от най-хубавите дънки на главната улица в Търново, в близост до хотел Янтра. Еднакъв модел, различно по цвят. Тя избра и размера – плътно прилепнали по тялото, щом можеш да закопчееш копчето, значи са точните!

    Сутрин пиехме кафе и сок в кафето към хотел Янтра в Търново, тъй като живеех наблизо на квартира, и после отиваше в печатницата за вестника, който издаваше, ‘Нива’.

    Когато пръстите ми се бяха подули през една зима от миенето с ледена вода в една от квартирите в Търново, тя дойде и право в аптеката! Тя ме излекува!

    Мама беше тази, която когато бях бременна с Вики дойде и ме настани на леглото с куп интересни списания, за да си почина.

    Докато децата бяха малки, мама идваше, срещахме се по обяд в парка Марно поле в Търново, аз с количката с децата, тя, седнала на една пейка, в очакване – нашите срещи!

    Спомням си морето на Равда с нея и как ми помагаше за децата.

    Как само ме е подкрепяла, винаги и във всичко – когато напуснах университета, когато отидох във Виена все ми е казвала, че съм създадена за големия свят. Че не бива да се страхувам. Че мен винаги всички ще ме обичат.

    Сега съм до нея. И съжалявам, че последните години не съм прекарала много повече време с нея, въпреки дългите ни телефонни разговори. Повтарям й колко ми е безценна и колко си я обичам. И колко много ми е нужна. Моят най-добър приятел!

    Мама е тази, който е изчела всичките ми текстове, дори онези, написани на немски, превела си ги е! На този свят никой не се е интересувал повече от мен от нея.

    Онзи ден, когато ми каза, че много ме е натоварила, аз й отвърнах: Мамо, не е вярно, на мен ми е хубаво да съм с теб! Ти си се грижила толкова много за мен! А тя: Не съм се грижила, аз те обичам!

    А вчера въздъхна: Къде ще я търся тая твоята любов, къде?

    Мама и децата ми са най-хубавото, което някога ми се е случвало. Казват, че майката и децата идват от Бога. И ако има Бог, то това са именно те.

  • Сън

    Сън

    Сън от миналата нощ:

    Около мен – всичките ми близки, на ново място, в нов дом. Цари мир. Бяла стълба се извива към горните етажи. От време на време някой застава на стълбата, така след време, един след друг, всичките ми близки се изкачват по стълбата: отчаяните намирам смисъл, страдащите – оздравяват, тънещите в безнадеждност откриват светлинка. Будя се от странния дим, който се прокрадва през широко отворения прозорец: тамян. От далечината се долавят църковни камбани: „Бим-бам, бим-бам, бим-бам…“ Поглеждам календара: Успение Богородично. Дано сънят ми се сбъдне. Дано.

  • WHERE IS MY WIENER??? В търсене на изгубения Виенчанин

    WHERE IS MY WIENER??? В търсене на изгубения Виенчанин

    До преди няколко години наивно смятах, че стремежът към удобство като концепция е присъщ единствено на германците, сега вече не съм съвсем убедена. Или той е толкова заразителен, че се е разпространил чак до Австрия, галопиращ със скоростта на световен феномен, или и тук винаги е бил практикуван и превъзнасян. Във всеки случай бе ми нужно доста време, докато успея да формулирам какво точно не му е наред на виенчанина. Признавам, че едно смътно предчувствие за нещо витаеше отдавна наоколо, предвестник за нещо недотам ясно открояващо се, което приличаше по-скоро на сянка, която преминаваше в сив планински гребен и за няколко мига помрачаваше неговата иначе така перфектна външност изцяло в негов минус: липсата на благородство.

    Все по-често виенанинът на днешното време ми приличаше на някой, който вътрешно страдаше – като че ли някой насилствено бе изтръгнал сърцевината му, и въпреки всичките му усилия, да полира до блясък повърхността, той блестеше с измамен, фалшив блясък. Измамена се чувствах и аз в своите очаквания! Но така или иначе неговата самородност, която в началото все се надявах да открия, бе изчезнала още отпреди. Това вероятно няма да се хареса на много от Вас. И мен не ме радва особено, а обобщенията са последното, което съм целяла. Стремежът ми винаги е бил да разрушавам стереотипните представи. Моят проблем е – както знаете, едно зло никога не идва само -, че не мога да лъжа. Някой през детството ми бе пропуснал да ме научи. Този непростим пропуск е именно причината, поради която си позволявам лукса да пиша, каквото мисля и да описвам света такъв, какъвто го възприемам – един вид постгенетичен дефект. Като такава често съм неудобна, а виенанинът наистина цени удобството.

    Как човек може да опознае виенчанина? Много просто, като не прави нещо и не му се съпротивлява. От там насетне е нужна само способността за внимателно наблюдение. Големи думи, съчетани с провинциализъм, екзистенциални страхове зад фасадата на дендито, обещания без стойност, които никога не се спазват, действия, които макар и непоследователни, се оказват чисто и просто удобни. И изворът на всичко това – този стремеж към удобство, здраво сключил хватка около винечанина.

    Добрата новина е, че не е злопаметен – поне така твърди той самият. И действително! С изненадваща лекота се поднасят твърдения, за които на другия ден вече никой не си спомня. Да не забравяме и че прагът му на търпимост на болка е доста нисък и изобщо, виенчанинът е доста чувствителен – ако случайно се препъне в камъче, очите му се насълзяват. „А как се справя с препъникамъчетата в живота?, питате се Вие.И с право. С вътрешна устойчивост, стена от вътрешна съпротива, наречена отричане. Болка е дума, която той в никакъв случай не желае да се споменава, и както напоследък чух, дори към до Дружеството за немски език се е обърнал, умолявайки думата страдание да бъде заличена от всички речници.

    Ако днес виенчанинът наистина се страхува от нещо – а той има достатъчно страхове – , то от дами с мозък в главите. В случай че ги срещне, се чувства застрашен, ограничен в собствената си стойност като личност и следователно всячески се старае да избягва тези неудобни същества, в най-добрия случай се преструва, че те изобщо не съществуват.

    Всъщност, доста неща съм сконна да му простя: вътрешните страхове, непоследователността, страха, дори празните думи, факта, че му липсва точност, че забравя – все качества, не непременно причина за гордост, но които все пак едва ли го биха откроили от останалите. Това, което не мога да му простя, е липсата на великодушие, защото за това не е нужно нищо – чисто и просто да си широко скроен в сърдечната област.

    Ккгато от време на време си позволявам великодушно да мечтая, пред мен се появява онази фигура, която в края на 19 в. е философствала и разгорещено дискутирала върху големите теми на деня в т.нар. Kaffeehäuser на Виена – виенчанинът интелектуалец –, фигура, открояваща се със силна воля за промяна, която все още не е била изгубила своето ядро, своята същност. И тогава мислите ми отлитат при онези прогресивни, смели умове, на които не са им липсвали думи, нитo дела, когато е ставало въпрос за това, да се задвижи колелото на световната история или те самите да се превърнат в част от нея. В днешно време може би все още се долявя отчасти тогавашния порив към филисофстване, но вътрешният двигател го няма: В деиствителност виенчанинът се държи така, като че ли той е именно това, което светът изисква от него, и в много отношения играе тази роля професионално.

    Какво му е значи на виенчанина днес? Липсват му благородство, великодушие, чувствителност. Това, което още при първата среща може да бъде плахо доловено и забелязано по излъчването на един човек. Или го има, или го няма. И ако го има, то тогава всички думи са излишни. Ако го имаше, излишни щяха да се окажат и написаните тук от мен редове. Но на мен ми липсва онзи виенчанин, чийто стил на живот са били белязани от страстна полемика, искреност и кураж да промени света. Дали ще продължавам да го търся? Разбира се! Ще продължавам ли да го провокирам? И още как! По една единствена причина: от обич.

  • Фамилното име: аз все още или едно друго аз?

    Фамилното име: аз все още или едно друго аз?

    Моето „не“.

    Фрийд, роден на Гергьовден. Улових се в мисли, доколо фамилното име отразява нашата идентичност в сравнение със собственото. Fried (Мир).

    Собственото ми име започва с Не-, фамилното ми, унаследено от дядо ми, също, което на немски означава „nein“. „Не!“, „Не?“ на какво? 😊 Този въпрос си задавам!

    Действително имаше времена, когато ожесточено настоявах за връщане на фамилията ми по рождение Ненова – в знак на протест срещу чуждото, което ме заобикаляше и разбира се като израз на опит за защитиш и обичаш себе си – следователно, въпрос на идентичност. Погледнато отвън това бе доста странна акция! Всичми ме наблюдаваха слисано, побутваха ме с лакет, за да се уверят дали това бях все още аз или някакъв дух, на име Нели, който витаеше наоколо. Възприятието ни на света е винаги индивидуално, това не бива да се забравя, и аз – от дълбините на своята индивидуалност – исках непременно да си имам още едно Не- в началото на фамилното ми име – същинското ми фамилно име Ненова. Адвокати се опитваха да ми разяснят, че това, разбирате ли, било въпрос на идентичност и че толкова лесно не можело тя да бъде сменена или човек да с еоткаже от нея! Да, именно! Поради същите причини си исках МОЯТА обратно. Само че говорехме различни езици. Объркан свят. Тази очевидна несправедливост обаче, трудно успях да преглътна.

    Не вярвайте на думите на другите относно това, кое е вярно  окое грешно за Вас самите. Вие и единствено вие сте тези, които могат да съдят за собствения си начин на възприемане на света и за своята индивидуалност. Нито един адвокат на света. Казвам „не“ на всякакви опити за намеса по въпроси, отнасящи се към персоналното търсене на идентичност. Моето „не“.

  • Филиньо

    Филиньо

    Понякога си казвам: Не, дотук беше, не става, и точно в този миг ми се случва това, което вселената нарича знак от съдбата, щастлива случайност или очакваното неочаквано. И така, животът отново поема своя ход, изпълнен със самоувереност, радостта се сбира на топка на върха на езика, търкулва се по устните и рисува усмивка и всичко някак си се променя към по-добро!

    Този път съдбата ми изпрати Филиньо. Филиньо бе това, което всеки си пожелава, точно когато е попаднал в задънена улица и отправя отчаян поглед към звездите. Ангел, ще кажете Вие. Звезда. Не. Филиньо е моят последен най-добър фен.

    Необходимостта от фен група никога не ми е била съвсем ясна, дори самата представа за това –за „група“ или „маса“ – будеше у мен асоциации, някои от които наситени с исторически събития и емоции. А думата „фен“ никога не съм обичала, тази антипатия се дължеше и на изгубването на личността, което понятието изразява. Да си един безименен фен – част от масата – никога не ми се е струвало хубаво. Сега обаче наистина не зная как точно да нарека Филиньо, познат той определено не ми беше, нито пък приятел. Съюзник?

    Без да го познавам – тъй като в работата на съдбата аз, простосмъртната, ни най-малко не искам да се намесвам, бих могла само да гадая –, знаех вече по собствено убеждение, че той имаше добро сърце. Възможност да започне курс нямаше, заради продължителната криза, но затова пък имаше интерес. А сърцето, качествата на сърцето според мъдреците нищо на света не би могло да компенсира. И така, Филиньо се сбогува вежливо и достопочтено и се оттегли без намек за суетност, дори се извини за времето, което ми бе отнел и на следващия ден историята вече бе забравена – поне така смятах аз.  Филиньо обаче – не. Най-неочаквано за мен той се появяваше в дните след това тук и там, изразяваше подкрепата си, препоръчваше мен и уменията ми енергично на други, намираше винаги по една добра дума и от време на време дори ми изпращаше по някоя прегръдка. Без очаквания. Ей-така. Такъв беше Филиньо.

    Постепенно започнах да разбирам, че Филиньо ми бе изпратен, за да не изгубя вярата си в доброто в този момент от своя живот. Той бе тук, без да се натрапва, мълчаливо, с искреността и предаността на дете. Дали съм заслужила подобно нещо? Не зная. Сега обаче вече си имам своята фен група от един и трябва да свиквам с това. Пожелайте ми успех! Ваша Neli P

  • Електросън

    Електросън

    Реминисценция

    Една приятелка ми разказа веднъж за електросъня… Лягаш, затваряш очи и след като се събудиш остава само хубавото в спомена, всичко негативно, всички разочарования, болки, провали изчезват.
    Забравяш, че си от най-бедната държава в Европа и че, ако другите започват от нула, ти трябва да започнеш от -4. Не си спомняш вече, че свободният интелектуалец умира и всички ние сме само „учени, работещи за хляба“ (Шилер), готови да предложат качествено обучение за 42 цента на час в магистърска програма. От паметта се заличава и това, че всъщност всички ние така сме свикнали да се вкопчваме в сигурността, ако и тя да е мнима… И изобщо не сме нещастни, почти сме щастливи от факта, че така сме свикнали…
    След събуждането остават прегръдките, истинските, чувството, да си незаменим чисто човешки, топлите усмивки, искрените погледи в очите, а не насочени надолу, за да проверят колко скъпи и колко евтини са обувките, с които танцуваме…
    Остава красивото, крехкото и едва доловимото… Човек има куража, да изговори истината, ако и да боли от нея, да застане зад това, което наистина харесва, а приятелствата не са хубаво опаковани small talks. Навън е юни, вечен юни, и опияняващото червено на маковете те пленява…
    След събуждането изведнъж виждаш ясно, че имаш всичко, че винаги си имал всичко и че си поне дотолкова мъдър, че да осъзнаеш, че животът не е справедлив и че винаги ще ни липсват онези, които не са до нас. Такъв е животът.
    Поглеждайки назад, разбирам: през 2018 обичах, плаках, танцувах, лудувах, често бях много ядосана на себе си, но живях. Когато започнах да пиша тези редове, и нея още я имаше. Реално, не в спомените, не и в този с електросъня. Сбогом, приятелко! Ще те нося в сърцето си… в сърцето си ще те нося… в сърцето си…

  • Мастиленосиньо

    Мастиленосиньо

    Когато светът е оцапан с мастило,

    денят е мастилен, ръбат и тревожен,

    на пътя безпътен, мастиленосложен,

    мастилено времето спира унило,

    коси разроши, сложи си червило,

    в мастиленосиньо рисувай очите,

    пристъпвай на млада газела в следите,

    рисувай слънца и сърца от мастило,

    бъди присмехулка над грешки лудешки:

    това не е грешка! В живота от грешки – нищожни, големи – чисто човешки –

    от тъмно мастило и грешка след грешка

    лазурното синьо път си пробива,

    денят от лазурено синьо извира,

    лазурен светът синевата намира,

    а ти си лазурно-истински жива!

    А твоето синьо как ти отива!

  • Ще Ви обясня

    Ще Ви обясня

    Питате се защо изглеждам толкова добре и как мога да излъчвам такова неописуемо щастие?

    Ще Ви обясня.

    Денят започва за мен винаги с поздрав към слънцето, последван от искрена благодарност към българското правителство. Веднага след това се оттеглям тихо (тихо, защото нищо за казване повече няма!) и се отдавам на едночасова медитация. Това ме кара да си мисля, че съм си самодостатъчна, независимо от това, какво се случва навън. После се обръщам към звездите, вслушвам се във вятъра и винаги получавам верните отговори за моето бъдеще, защото винаги задавам верните въпроси. Някъде към обяд по правило пристига видео от Вас с някой всезнайко и мъдрец. И денят ми е спасен! Много благодаря, това укрепва силно вярата ми в доброто и ми дава ясно да разбера колко малко всъщност зная! Следобед изваждам таро картите и тогава богините решават вместо мен (Да Ви издам една тайна: всички карти са строго проверени, иначе не бих ги купила! Никаква смърт, никаква разплата и никакви удари на съдбата! Гарантирано!) Вечер никога не включвам телевизора, иначе целите ми усилия биха отишли напразно!

    Един съвсем нормален, безгрижен мой ден…

    Но понякога рано сутрин ме достигат някои новини, като например тези, че полетите от Балканите за Виена се забраняват, и тези новини ме изтръгват от близкото ми до нирвана състояние и светкавично бързо ме връщат обратно в реалността. Кой да предположи, че сега и тунел ще трябва да копая!