Nelisworld

Категория: Das Universelle

  • Сън

    Сън

    Сън от миналата нощ:

    Около мен – всичките ми близки, на ново място, в нов дом. Цари мир. Бяла стълба се извива към горните етажи. От време на време някой застава на стълбата, така след време, един след друг, всичките ми близки се изкачват по стълбата: отчаяните намирам смисъл, страдащите – оздравяват, тънещите в безнадеждност откриват светлинка. Будя се от странния дим, който се прокрадва през широко отворения прозорец: тамян. От далечината се долавят църковни камбани: „Бим-бам, бим-бам, бим-бам…“ Поглеждам календара: Успение Богородично. Дано сънят ми се сбъдне. Дано.

  • Фамилното име: аз все още или едно друго аз?

    Фамилното име: аз все още или едно друго аз?

    Моето „не“.

    Фрийд, роден на Гергьовден. Улових се в мисли, доколо фамилното име отразява нашата идентичност в сравнение със собственото. Fried (Мир).

    Собственото ми име започва с Не-, фамилното ми, унаследено от дядо ми, също, което на немски означава „nein“. „Не!“, „Не?“ на какво? 😊 Този въпрос си задавам!

    Действително имаше времена, когато ожесточено настоявах за връщане на фамилията ми по рождение Ненова – в знак на протест срещу чуждото, което ме заобикаляше и разбира се като израз на опит за защитиш и обичаш себе си – следователно, въпрос на идентичност. Погледнато отвън това бе доста странна акция! Всичми ме наблюдаваха слисано, побутваха ме с лакет, за да се уверят дали това бях все още аз или някакъв дух, на име Нели, който витаеше наоколо. Възприятието ни на света е винаги индивидуално, това не бива да се забравя, и аз – от дълбините на своята индивидуалност – исках непременно да си имам още едно Не- в началото на фамилното ми име – същинското ми фамилно име Ненова. Адвокати се опитваха да ми разяснят, че това, разбирате ли, било въпрос на идентичност и че толкова лесно не можело тя да бъде сменена или човек да с еоткаже от нея! Да, именно! Поради същите причини си исках МОЯТА обратно. Само че говорехме различни езици. Объркан свят. Тази очевидна несправедливост обаче, трудно успях да преглътна.

    Не вярвайте на думите на другите относно това, кое е вярно  окое грешно за Вас самите. Вие и единствено вие сте тези, които могат да съдят за собствения си начин на възприемане на света и за своята индивидуалност. Нито един адвокат на света. Казвам „не“ на всякакви опити за намеса по въпроси, отнасящи се към персоналното търсене на идентичност. Моето „не“.

  • Филиньо

    Филиньо

    Понякога си казвам: Не, дотук беше, не става, и точно в този миг ми се случва това, което вселената нарича знак от съдбата, щастлива случайност или очакваното неочаквано. И така, животът отново поема своя ход, изпълнен със самоувереност, радостта се сбира на топка на върха на езика, търкулва се по устните и рисува усмивка и всичко някак си се променя към по-добро!

    Този път съдбата ми изпрати Филиньо. Филиньо бе това, което всеки си пожелава, точно когато е попаднал в задънена улица и отправя отчаян поглед към звездите. Ангел, ще кажете Вие. Звезда. Не. Филиньо е моят последен най-добър фен.

    Необходимостта от фен група никога не ми е била съвсем ясна, дори самата представа за това –за „група“ или „маса“ – будеше у мен асоциации, някои от които наситени с исторически събития и емоции. А думата „фен“ никога не съм обичала, тази антипатия се дължеше и на изгубването на личността, което понятието изразява. Да си един безименен фен – част от масата – никога не ми се е струвало хубаво. Сега обаче наистина не зная как точно да нарека Филиньо, познат той определено не ми беше, нито пък приятел. Съюзник?

    Без да го познавам – тъй като в работата на съдбата аз, простосмъртната, ни най-малко не искам да се намесвам, бих могла само да гадая –, знаех вече по собствено убеждение, че той имаше добро сърце. Възможност да започне курс нямаше, заради продължителната криза, но затова пък имаше интерес. А сърцето, качествата на сърцето според мъдреците нищо на света не би могло да компенсира. И така, Филиньо се сбогува вежливо и достопочтено и се оттегли без намек за суетност, дори се извини за времето, което ми бе отнел и на следващия ден историята вече бе забравена – поне така смятах аз.  Филиньо обаче – не. Най-неочаквано за мен той се появяваше в дните след това тук и там, изразяваше подкрепата си, препоръчваше мен и уменията ми енергично на други, намираше винаги по една добра дума и от време на време дори ми изпращаше по някоя прегръдка. Без очаквания. Ей-така. Такъв беше Филиньо.

    Постепенно започнах да разбирам, че Филиньо ми бе изпратен, за да не изгубя вярата си в доброто в този момент от своя живот. Той бе тук, без да се натрапва, мълчаливо, с искреността и предаността на дете. Дали съм заслужила подобно нещо? Не зная. Сега обаче вече си имам своята фен група от един и трябва да свиквам с това. Пожелайте ми успех! Ваша Neli P

  • Електросън

    Електросън

    Реминисценция

    Една приятелка ми разказа веднъж за електросъня… Лягаш, затваряш очи и след като се събудиш остава само хубавото в спомена, всичко негативно, всички разочарования, болки, провали изчезват.
    Забравяш, че си от най-бедната държава в Европа и че, ако другите започват от нула, ти трябва да започнеш от -4. Не си спомняш вече, че свободният интелектуалец умира и всички ние сме само „учени, работещи за хляба“ (Шилер), готови да предложат качествено обучение за 42 цента на час в магистърска програма. От паметта се заличава и това, че всъщност всички ние така сме свикнали да се вкопчваме в сигурността, ако и тя да е мнима… И изобщо не сме нещастни, почти сме щастливи от факта, че така сме свикнали…
    След събуждането остават прегръдките, истинските, чувството, да си незаменим чисто човешки, топлите усмивки, искрените погледи в очите, а не насочени надолу, за да проверят колко скъпи и колко евтини са обувките, с които танцуваме…
    Остава красивото, крехкото и едва доловимото… Човек има куража, да изговори истината, ако и да боли от нея, да застане зад това, което наистина харесва, а приятелствата не са хубаво опаковани small talks. Навън е юни, вечен юни, и опияняващото червено на маковете те пленява…
    След събуждането изведнъж виждаш ясно, че имаш всичко, че винаги си имал всичко и че си поне дотолкова мъдър, че да осъзнаеш, че животът не е справедлив и че винаги ще ни липсват онези, които не са до нас. Такъв е животът.
    Поглеждайки назад, разбирам: през 2018 обичах, плаках, танцувах, лудувах, често бях много ядосана на себе си, но живях. Когато започнах да пиша тези редове, и нея още я имаше. Реално, не в спомените, не и в този с електросъня. Сбогом, приятелко! Ще те нося в сърцето си… в сърцето си ще те нося… в сърцето си…

  • Мастиленосиньо

    Мастиленосиньо

    Когато светът е оцапан с мастило,

    денят е мастилен, ръбат и тревожен,

    на пътя безпътен, мастиленосложен,

    мастилено времето спира унило,

    коси разроши, сложи си червило,

    в мастиленосиньо рисувай очите,

    пристъпвай на млада газела в следите,

    рисувай слънца и сърца от мастило,

    бъди присмехулка над грешки лудешки:

    това не е грешка! В живота от грешки -нищожни, големи – чисто човешки –

    от тъмно мастило и грешка след грешка

    лазурното синьо път си пробива,

    денят от лазурено синьо извира,

    лазурен светът синевата намира,

    а ти си лазурно-истински жива!

    А твоето синьо как ти отива!

  • Ще Ви обясня

    Ще Ви обясня

    Питате се защо изглеждам толкова добре и как мога да излъчвам такова неописуемо щастие?

    Ще Ви обясня.

    Денят започва за мен винаги с поздрав към слънцето, последван от искрена благодарност към българското правителство. Веднага след това се оттеглям тихо (тихо, защото нищо за казване повече няма!) и се отдавам на едночасова медитация. Това ме кара да си мисля, че съм си самодостатъчна, независимо от това, какво се случва навън. После се обръщам към звездите, вслушвам се във вятъра и винаги получавам верните отговори за моето бъдеще, защото винаги задавам верните въпроси. Някъде към обяд по правило пристига видео от Вас с някой всезнайко и мъдрец. И денят ми е спасен! Много благодаря, това укрепва силно вярата ми в доброто и ми дава ясно да разбера колко малко всъщност зная! Следобед изваждам таро картите и тогава богините решават вместо мен (Да Ви издам една тайна: всички карти са строго проверени, иначе не бих ги купила! Никаква смърт, никаква разплата и никакви удари на съдбата! Гарантирано!) Вечер никога не включвам телевизора, иначе целите ми усилия биха отишли напразно!

    Един съвсем нормален, безгрижен мой ден…

    Но понякога рано сутрин ме достигат някои новини, като например тези, че полетите от Балканите за Виена се забраняват, и тези новини ме изтръгват от близкото ми до нирвана състояние и светкавично бързо ме връщат обратно в реалността. Кой да предположи, че сега и тунел ще трябва да копая!

  • Нужно ли му е на Мохамед толкова много?

    Нужно ли му е на Мохамед толкова много?

    Днес съм тъжна. И не, не ми е нужна нумерология, астрология, не са ми нужни и пророци, за да установя, че съм като луната 😊. И искрено се възхищавам на изгрялата комерсиална сексоложка и почти инфлуенсърка в България Наталия Кобилкина, която заявява в едно свое видео, че не я интересуват протестите в Америка, нищо не я интересува, на нея в нейния свят й било добре.

    Е, аз функционирам по друг начин.

    Защото моят свят не е само мой и външният не е само чужд. Защото съществува нещо, наречено колективна памет и това нещо ни свързва през поколения, отвъд граници и векове.

    Разбирам повече от всякога понятието „да мислиш с отворен ум“, да виждаш цялото, а не да наблюдаваш и възприемаш единствено от своята собствена ограничена гледна точка – качество, което противно на всички еволюционни закони, се оказва недоразвито днес. Противно на законите на еволюцията ние не ставаме по-мъдри, а само по-арогантни, по-безпардонни, по-самовлюбени и по-откъснати в светогледа си. Да бъде превърната една „Света София“ без колебание в джамия е едно тъжно доказателство за потъпкване на колективната памет. А „Света София“ е част от нея. Точно както Египетският обелиск, точно както Фонтанът на Вилхелм II в Истанбул. Аз бях там, в „Света София“, и видях със собствените си очи, и най-вече почувствах. Тук става дума за вековна история с преплетени в нея съдби. Погледнете в очите на иконите по стените и да видим дали ще можете да останете незасегнати от потока на историята. И все се питам „Нужно ли му е на Мохамед толкова много? Толкова шум? Толкова показност? Такъв жест?“ Съмнявам се. Говорих с него през юни преди една година на четири очи джамията в Haci Bayram в Анкара.

    Когато през 2012 г. пътувах отново за Истанбул, чух от екскурзоводката цялата история на Ататюрк за пореден път, включително и романтичната история за любовта му към българско момиче. Миналата година в Анкара бях толкова впечатлена, че от всеки ъгъл ме поглеждаше негов портрет. Сега разбирам повече от всякога. Турция има нужда от един Ататюрк днес, а него го няма. Няма го.

    „Света София“. Бях там, видях и усетих.
  • Два килограма време, моля!

    Два килограма време, моля!

    Мила моя,

    искам два килограма време! Купувам!

    Да ми отрежат със ножа

    от скъпото! Колкото струва!

    От ценното! За да можем

    тихичко пак да седиме,

    а времето да говори.

    Времето с твоето име

    с моето време да спори,

    а ние да си мълчиме.

    Скъпа е тишината,

    на килограм я броиме.

    Плащам! И моля съдбата

    в този живот от двустишие,

    с нишки оплело сърцата,

    да не настъпи затишие

    в шумното на тишината.

  • Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването

    Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването

    Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването. Да, израснах в хубаво, светло, многообещаващо време и в едно още по-хубаво, още по-светло общество, в което мерките за дисциплиниране бяха на изключителна почит: общежитието (само за ученички), което се намираше на третия етаж на езиковата гимназия, заключваше входната врата точно в 20:00 часа. Оценки под отличните бяха недопустими, съответно основание за срам, а училищната униформа бе задължителна. А на въпроса „Искаш ли да служиш за пример на останалите?“ бяхме възпитани да отговаряме с „да“.

    През една топла юнска вечер на 1988 г., годината, в която излезе култовият филма на Иван Андонов „Вчера“, чието действие се развива в Немската гимназия в Ловеч, закъснях с прибирането, тъй като в парка една небезизвестна банда свиреше „Клетва“ (https://www.youtube.com/watch?v=5J7KqBeBpDs), песента към филма, която исках да чуя. За това единствено провинение аз заедно с няколко други „престъпили закона“ трябваше да се оправдавам😊. Но може би точно поради това, че бях израснала в един ясно структуриран свят, никога не успях да приема тези мерки за дисциплиниране, които отнемаха всякаква жизненост и спонтанност. Постепенно изградих вътрешна съпротива срещу всичко, насочено към „дисциплиниране“ на хората пряко тяхната индивидуалност, към тяхното пречупване.

    Години по-късно в работата ми с деца и млади хора все ме изненадваше колко малко от тях бяха получили силен старт в живота с пълна подкрепа и безрезервна обич от семейството, което често пъти бе пожертвало тяхната индивидуалност, и колко безпощадни можем да бъдем ние, възрастните. След първите 5 минути при повечето изплуваха наяве рани, а това бе тъжно, много тъжно. Преди 2 месеца например срещу мен седеше едно малко грабливо птиче, показваше нокти, готово да се защитава с всякакви средства. Никой не му бе обяснил, че може да бъде и сокол или славей.

    Няма проблемни деца, децата са прекрасни, всички проблеми тръгват от родителите. Веднъж една от моите ученички във Виена ме попита, дали съм психолог по професия. Не, не съм. Но за себе си съм наясно, че в живота ми има едно нещо, което притежава истинска стойност: хората. А хората са раними. Затова и не съм в състояние да простя едно: когато се минава през хора.

    Често казвам на загрижените родители: „Защо искате Вашето дете да е като другите? Ние не сме бройлери! Радвайте се, че детето Ви е точно такова, каквото е, в неговата индивидуалност се крие красотата му!“

    Убедена съм в това. 100%. Ние не сме бройлери. Обичайте децата си такива, каквито са. С това една голяма част от Вашата работа ще бъде свършена.

    https://www.youtube.com/watch?v=5J7KqBeBpDs

  • Най-хубавото

    Най-хубавото

    


Най-хубавото слагам най-напред.
В очите ми със изгрева се спира,
в топящото се пурпурно небе
оглежда се, а после ме намира
в пролуката на моето сърце.
Най-хубавото имало ръце.
Усещам ги - две неспокойни птици,
прелитащи край моето лице,
отронвайки пера-мечти стотици
на вятъра в студените нозе.
Най-хубавото имало душа.
Душата му с кокиче наметало
покривам, за да скрия от света
в запрашеното сиво огледало
зад облака най-истинското бяло,
оплетено от истина една.
Най-хубавото искам, не лъжа
за хубаво во веки и в безкрая,
а хубаво от радост, от тъга,
от делници, от празници, и зная:
най-хубавото още предстои.
Най-хубавото слагам най-накрая.