Категория: Всеобщото

  • Нужно ли му е на Мохамед толкова много?

    Нужно ли му е на Мохамед толкова много?

    Днес съм тъжна. И не, не ми е нужна нумерология, астрология, не са ми нужни и пророци, за да установя, че съм като луната 😊. И искрено се възхищавам на изгрялата в България комерсиална сексоложка и почти инфлуенсърка Наталия Кобилкина, която заявява в едно свое видео, че не я интересуват протестите в Америка, нищо не я интересува, на нея в нейния свят ѝ било добре.

    Е, аз функционирам по друг начин.

    Защото моят свят не е само мой и външният не е само чужд. Защото съществува нещо, наречено колективна памет, и това нещо ни свързва през поколения, отвъд граници и векове.

    Разбирам повече от всякога понятието „да мислиш с отворен ум“, да виждаш цялото, а не да наблюдаваш и възприемаш единствено от своята собствена ограничена гледна точка – качество, което, противно на всички еволюционни закони, се оказва недоразвито днес. Противно на законите на еволюцията ние не ставаме по-мъдри, а само по-арогантни, по-безпардонни, по-самовлюбени и по-откъснати в светогледа си. Превръщането на „Света София“ в джамия без никакво колебание е тъжно доказателство за потъпкване на колективната памет. А „Света София“ е част от нея. Точно както Египетският обелиск, точно както Фонтанът на Вилхелм II в Истанбул. Аз бях там, в „Света София“, и видях всичко със собствените си очи, и най-вече го почувствах. Тук става дума за вековна история с преплетени в нея съдби. Погледнете в очите на иконите по стените и вижте дали ще можете да останете незасегнати от потока на историята. И все се питам: „Нужно ли му е на Мохамед толкова много? Толкова шум? Толкова показност? Такъв жест?“ Съмнявам се. Говорих с него на четири очи преди една година, през юни, в джамията „Хаджъ Байрам“ в Анкара.

    Когато през 2012 г. пътувах отново за Истанбул, чух за пореден път от екскурзоводката цялата история на Ататюрк, включително и романтичната история за любовта му към българско момиче. Миналата година в Анкара бях силно впечатлена от това, че от всеки ъгъл ме поглеждаше негов портрет. Сега разбирам повече от всякога. Турция днес има нужда от Ататюрк, а него го няма. Няма го.

  • Два килограма време, моля!

    Два килограма време, моля!

    Мила моя,

    искам два килограма време! Купувам!

    Да ми отрежат със ножа

    от скъпото! Колкото струва!

    От ценното! За да можем

    тихичко пак да седиме,

    а времето да говори.

    Времето с твоето име

    с моето време да спори,

    а ние да си мълчиме.

    Скъпа е тишината,

    на килограм я броиме.

    Плащам! И моля съдбата

    в този живот от двустишие,

    с нишки оплело сърцата,

    да не настъпи затишие

    в шумното на тишината.

  • Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването

    Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването

    Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването. Да, израснах в хубаво, светло, многообещаващо време и в едно още по-хубаво, още по-светло общество, в което мерките за дисциплиниране бяха на изключителна почит: общежитието (само за ученички), което се намираше на третия етаж на езиковата гимназия, заключваше входната врата точно в 20:00 часа. Оценки под отличните бяха недопустими и следователно основание за срам, а училищната униформа бе задължителна. А на въпроса „Искаш ли да служиш за пример на останалите?“ бяхме възпитани да отговаряме с „да“.

    Една топла юнска вечер през 1988 г., годината, в която излезе култовият филм на Иван Андонов „Вчера“, чието действие се развива в Немската гимназия в Ловеч, закъснях с прибирането, тъй като в парка една небезизвестна група свиреше „Клетва“, песента към филма, която исках да чуя. За това единствено провинение аз заедно с няколко други „престъпили закона“ трябваше да се оправдавам 😊. Но може би точно поради това, че бях израснала в един ясно структуриран свят, никога не успях да приема тези мерки за дисциплиниране, които отнемаха всякаква жизненост и спонтанност. Постепенно изградих вътрешна съпротива срещу всичко, насочено към „дисциплиниране“ на хората за сметка на тяхната индивидуалност, към тяхното пречупване.

    Години по-късно в работата ми с деца и млади хора все ме изненадваше колко малко от тях бяха получили силен старт в живота с пълна подкрепа и безрезервна обич от семейството, което често беше пожертвало тяхната индивидуалност, и колко безпощадни можем да бъдем ние, възрастните. След първите пет минути при повечето излизаха наяве рани, а това бе тъжно, много тъжно. Преди два месеца например срещу мен седеше едно малко грабливо птиче, показваше нокти, готово да се защитава с всякакви средства. Никой не му бе обяснил, че може да бъде и сокол или славей.

    Няма проблемни деца, децата са прекрасни, всички проблеми тръгват от родителите. Веднъж една от моите ученички във Виена ме попита дали съм психолог по професия. Не, не съм. Но за себе си съм наясно, че в живота ми има едно нещо, което притежава истинска стойност: хората. А хората са раними. Затова и не съм в състояние да простя едно: когато се минава през хора.

    Често казвам на загрижените родители: „Защо искате Вашето дете да е като другите? Ние не сме бройлери! Радвайте се, че детето Ви е точно такова, каквото е, в неговата индивидуалност се крие красотата му!“

    Убедена съм в това. 100%. Ние не сме бройлери. Обичайте децата си такива, каквито са. С това голяма част от работата ви е свършена.

  • Най-хубавото

    Най-хубавото

    
    
    
    Най-хубавото слагам най-напред.
    В очите ми със изгрева се спира,
    в топящото се пурпурно небе
    оглежда се, а после ме намира
    в пролуката на моето сърце.
    Най-хубавото имало ръце.
    Усещам ги – две неспокойни птици,
    прелитащи край моето лице,
    отронвайки пера-мечти стотици
    на вятъра в студените нозе.
    Най-хубавото имало душа.
    Душата му с кокиче наметало
    покривам, за да скрия от света
    в запрашеното сиво огледало
    зад облака най-истинското бяло,
    оплетено от истина една.
    Най-хубавото искам, не лъжа
    за хубаво во веки и в безкрая,
    а хубаво от радост, от тъга,
    от делници, от празници, и зная:
    най-хубавото още предстои.
    Най-хубавото слагам най-накрая.
  • Надежда

    Надежда

    Пристигнах на улица тиха, без име,
    аз нея намерих, тя мене откри ме,
    и някъде там, стаена в сумрака –
    до лампата улична – гостенка чака.
    Близка, далечна, но някак позната.
    Аз ли я срещам? Тя ли ме чака?
    Нещо ме пита, нещо шепти ми,
    вика ме, срича моето име.
    Да се представи забравя. Коя е?
    Плахо пристъпва, усещам дъха ѝ.
    Чака ме вече десетки години?
    Сляпа била съм? И как да отмина
    тази прегръдка от думи горещи,
    тези примигващи огнени свещи?
    Тези ръце, декемврийски студени?
    Пръсти премръзнали, търсещи мене?
    Питам: коя си? Как е твоето име?
    Влез, разкажи ми, седни, припомни ми.
    Кой те праща при мене? Кой какво ти нарежда?
    Аз се казвам Надежда. Просто Надежда.
    24.12.2019