За всички, изгубили вярата си някъде по пътя

Хората ми говорят, а аз ги слушам. Изглежда съм доста добър слушател, случва ми се отново и отново. Хората ми доверяват историите си.

Вчера например до мен седеше мъж на видима възраст на 60. Около очите / фина мрежа от бръчици, ъгълчетата на очите тъжно увиснали надолу. Младежкото у него бе грижливо боядисаният в черно мустак, който по бунтарски наперено стърчеше над горната устна, сякаш искаше да каже: Имам ме още! Тук съм! Изглежда е вярно, че един мустак може да те открои от масата! Или може би това бе младежкото у него? Детето, което ми махваше с ръка при всяка моя среща с възрастните?

И така, непознатият до мен първо ми показа една след друга хубавите картини на телефона си, нарисувани от жена му, докато все още е била в състояние да рисува – негов портрет, портрет на сина, на кучето, картина с маслени бои на сцена от мюзикъла „Котките“. Сега е настанена в болнично заведение с диагноза деменция. Престоят там е скъп, струва 6000 евро месечно и се поема от здравната каса. Остава споменът. Синът е самостоятелен, работи като болногледач, понякога повече от 18 ч. на ден и няма време дори за самия себе си. Срещат се веднъж месечно. Това, което остава, е споменът.

Той самият е бил три месеца настанен в болница с диагноза рак на гръбначния мозък, след трансплантация сега се чувства добре и е здрав, но е самотен. Това, което остава, са спомените.

Нямам думи. Опитвам се да му дам кураж. Здрав е, жена му е жива, за нея се грижат добре. А ако на живота оттук нататък се погледне като на шанс, напук на съдбата? Ако допуснем, че всеки нов ден ни предоставя шанса за ново решение? Срещу тъгата и за живота?  Всяко утро нов шанс? И така се натрупат нови хубави спомени? И ако по-често си припомняме, че животът е кратък? Трае, колкото едно мигване с клепките.

Ваша Neli P

Още неочаквани срещи Самотната Непознатия “ДОБРЕ ДОШЛИ! Аз съм Олга и съм продавачка по професия.”

Aufrufe: 39