Нуждата, не охолството бяха довели Олга във Виена. Принудена от обстоятелствата, тя си бе опаковала цялото имане, което се побираше в едно кожено палто, и бе науснала родината, след като животът й бе поднесъл няколко плесници, някои от които толкова силни, че бе принудена да падне на колене. Зад себе си, в далечната Одеса, тя бе оставила бивш съпруг, който по свой начин се бореше за по-добро настояще, опитвайки се да компенсира лудостта вън с алкохол. Достатъчно дълго го бе влачила след себе си по пътя, наречен „брак“. Дали това бе променило неговата собствена реалност към по-добро, Олга не знаеше, ясно бе само, че бе почернило нейната. „Край! Стига“, отрони се един ден от устните й сподавен стон. „Нов старт! Давай!“, окуражи я изморената й душа и я поведе към един непознат за Олга свят, в който обаче дремеше обещание, голямо, колкото оттук до зведите и обратно. Дали мечтаеше? Ни най-малко, бе престанала да мечтае още като дете, когато тази й способност й бе отнета от крадлата Реалност. Оттогава кръвта във вените й бе замръзнала и по тях течеше огорчение.

На пръв поглед изглеждаше така, като че ли Олга без ни най-малко усилие бе заменила Одеса срещу виенския западен вятър, дори тя самата известно време вярваше, че наистина бе така, докато не се стигна до нейното кожено палто. През далечната 1886 то бе подарено от един  шедър неин пра-пра-пра-дядо фабрикант на любимата невеста в знак на вярност, и оттогава се предваше от майка на дъщеря през поколенията, та чак до деня, в който Олга навърши 18 г. – тогава палтото стана нейна собственост.

Като вълшебно наметало го намяташе Олга на раменете си. Много ледени зими познаваше то, безрой пролети бе слушало песента на капчуците и от още повече есени бе поело дима на пушещите печки. Помнеше сълзите на жени, разделящи се с близките си, на мъже, прегръщащи любимите си за последно, на осиротели деца. Сълзи на ликуваща радост и дълбока тъга, на смазващо отчаяние и необуздана радост бяха пропили палтото и го бяха превърнали в пергамент, върху който деситилетията записваха историята си. В джобовете му все още можеше да се намери някой забравен бонбон „Чайка“. Година след година то бе носило и Олга през заснежените улици на Одеса; облечено веднъж, то като е ли прекъсваше всички нишки, които яприковаваха към разяждащата я реалност и разкриваше пред нея един съвсем нов свят на уют, в който тя бе защитена срещу всички и всичко. Хубаво й беше да се сгуши в своето кожено палто, топло като в дом, в който можеше винаги да се завърне; щом й станеше студено, сгряваше я огнището на колективната памет.

„Оля, Оленка!“, викаше я по име баба й от палтото, будейки я сутрин с прясно изпечени блини и ароматен липов чай. „Олечка, любима моя!“, шепнеше младежката й любов, щом свреше глава в него. А ако пъхнеше ръка по-надълбоко в джобовете, все още можеше да открие няко йзабравен бонбон „Чайка“.

След Одеса Олга замина за Сочи, където работеше като камериерка в един 4-звезден хотел и успя да задели малко пари. Не мечтаеше, беше повече от всякога близо до реалността, докато един следобед не получи неочаквано позвъняване: от Володя, младежката й любов. Работеше от повече от 10 години на строителен обект във Виена като общ работник, имаше сигурни доходи и добри изгледи за бъдещето. Заради него Оля обърна гръб на всичко и дойде във Виена. От всичко успя да се отдели, единствено от коженото палто не искаше да се откаже. Във Виена, още щом се окажеше на улицата, облечена с него, върху нея щяха да се нахвърлят тълпи защитници на животните, да я замярат с яйца  и за я обяват за убиец, нея, която никога на никого зло не бе сторила, говореше й Володя. За това Олга не се бе замисляла, не бе имала времето да помисли за себе си и за човешкия свят около себе си, който много наподобяваше животинския, та камо ли за животните.

С неохота, с треперещи пръсти Олга съблече палтото, размени го срещу западните ценности, които носеха вкуса на свободата. Облечена с тънък зелен пуловер, колебливо влезе в залата, където трябваше да се проведе интеграционният курс. Топлото кожено палто, върху което годините бяха оставили отпечатъка си, върху което можеше да открие следите на своя живот, й липсваше. Предпазливо се промъкна напред, седна на първата маса, сведе поглед и прелисти учебника. На първата страница с удебелен шрифт бе написано: „ДОБРЕ ДОШЛИ! Казвам се Олга и съм продавачка.“ Една единствена, голяма, гореща и тежка като молитва сълза се отрони от ъгълчето на окото й и се търкулна надолу. Олга мечтаеше.

Aufrufe: 31