Политика и морал очевидно са несъвместими. Макиавели го констатира още през 16 век. Наблюдавала съм го безброй пъти. Това показа и настоящата ситуация в Австрия. Независимо от това, колко силно е желанието да се живее в реално действаща демокрация и да се действа етично, човечеството явно не е превъзмогнола агресията като атропологичен компонент, въпреки всички усилия и еволюционни фази. И тази подсъзнателна агресия води до липса на морал, алчност за власт и безскруполност.
Някъде би следвало да се стигне до корените на проблема. Не се ли крият те в човешката природа? Този неукротим агресивен порив провокира действия, водещи до безкруполност, в „името на собствената държава“ от страна на тези, които стоят на върха – властоимащите. И всичко това се разиграва зад кулисите, зад гърба на народа, който всъщност би следвало да представлява върховната държавна власт в една демокрация. Докъде ще доведе всичко това?
Така нареченото „повече“ води неминуемо до жажда за още повече. Докато човек си въобрази, че живее в марионетен театър, в който с лекота може да дърпа конците, реалността се изплъзне, превръщайки се в подобие на истина, от истината стане лъжа, а демокрацията се замени с дикатура.
В България комунизмът се изопачи дотолкова, че се превърна в диктатура. Онези, които не бяха приети в редиците на партията по различни причини – горко им! – напр., защото бяха разведени, се чувстваха малко или много аутсайдери. И нищо не бе по-болезнено от това, да не си приет, да си „друг“. Това само отразяваше добре познатат динамика на масата и пагубното й влияние върху индивидуалността.
Към мен обаче съдбата бе добра. За късмет не успях да стана член на Комсомола, тъй като точно в този момент, когато съучениците ми ги приемаха, дойде демокрацията: половината от класа ми бяха комсомолци, а другата половина никога не успяха да станат. Така аз останах на разделната линия. Между минало и бъдеще, планово и пазарно стопанство, предписания и хаос, отчаяние и надежда. По-късно винаги категорично отказвах да се ангажирам с някоя партия, тъй като някак си рано бях прозряла този механизъм: независимо от това, коя партия искаше да ме спеели за своята идеология, всъпителните думи бяха винаги едни и същи: „ Трябва ни някой като теб, неопетнен и с чисто минало.“ С това въпросът за мен се решаваше от самосебе си. Харесваше ми в моята партия от един член, в която членувах свободно и имах право да застъпвам своята лична идеология и да заспивам вечер с чиста съвест. Че не бях способна да служа на демагогии, стана съвсем скоро ясно на всички и не рядко бе възприемано като недостатък. За креативността при провеждане на избори в България не искам да говоря. В това отношение Австрия има много да учи от България, например каква убедителна сила имат кебапчетата по време на избори или какво могат да постигнат 20 лева при бедните прослойки от населението. Когато се зададат избори в Австрия, все за това се сещам. И изобщото, двете държави би трябвало да обменят конструктивно опит по темата и да се поучат една от друга.
В Австрия исках да вярвам. Имах нужда от това, да вярвам в нещо, което олицетворява ценности, които бях търсила напразно в България: човечност, морал в политиката, реално действаща и живяна демокрация, без да се всява страх – без този отдавна доказал се механизъм за манипулация в България, който и до ден днешен влиза в употреба. Дано бъдещето не разколебае вярата ми. Дано.
Aufrufe: 19