-
Случаен разказ
За всички, изгубили вярата си някъде по пътя Хората ми говорят, а аз ги слушам. Изглежда съм доста добър слушател, случва ми се отново и отново. Хората ми доверяват историите си. Вчера например до мен седеше мъж на видима възраст на 60. Около очите / фина мрежа от бръчици, ъгълчетата на очите тъжно увиснали надолу. Младежкото у него бе грижливо боядисаният в черно мустак, който по бунтарски наперено стърчеше над горната устна, сякаш искаше да каже: Имам ме още! Тук съм! Изглежда е вярно, че един мустак може да те открои от масата! Или може би това бе младежкото у него? Детето, което ми махваше с ръка при всяка моя…
-
Изповедта на една невярваща
Провокирана от днешната ми среща с Него. Израснала съм в безбожно общество, в което нямаше Бог, Бог бе забранен. Само от устните на баба се отронваше тихичко и предпазливо понякога тази странна дума. Какво обаче значеше, си оставаше пълна загадка. Малката църква на площада си имаше едно доста убедително обяснение: на кулата й самият барон Мюнхаузен бе завързал коня си по време на онази снежна виелица. Минавайки покрай нея, поглеждах нагоре и си мислех за Мюнхаузен. Друга функция на църквата не можех да си представя. Още повече, че никой не я посещаваше, което още повече засилваше предположенията ми за нейното съществуване. След идването на демокрацията църквата изненадващо отвари врати за…
-
Бележки по време на карантина II
Болоня, скъпа моя Болоня! Качвам се в самолета и след по-малко от 2 часа съм там. Сливам се с жълто-червено-оранжевите арки, под които минавам, вървейки по уличките покрай институтите на университета Болоня, хвърлям любопитен поглед към хладните, приканващи минувача да се отбие, вътрешни дворове. Спирам насред piazza Maggiore. За секунди всичко притихва. Усещането е, като да си застанал в центъра на Земята. Камбаната на базиликата San Petronio ме откъсва от безвремието и ме връща обратно в настоящето: отмерва точно 12 часа. И в този момент ги виждам. Идват към мен, на тълпи, звънкият им смях се отронва на хиляди частици кристален прах от времето и насища въздуха с едно emozione…
-
Бележки по време на карантина I
Отварям този малък прозорец, за да вдишам дълбоко… Стъпките ми ме отвеждат в градския парк. Лягам на влажната трева, слънчевите лъчи с заплитат в миглите ми, примижам срещу слънцето, ръцете ми докосват лекичко все още дращещата миналогодишна трева, косата ми се увива около нея, расте, все по-дълга и по-дълга, пуска корени надълбоко в гладната земя, ухае на магнолии, ухае умопомрачително, чак ми се завива свят, под гърба ми пулсира сърцето на земята – топлина потича по ръцете ми, надолу от лактите, непрекъсващ поток топлина, капе по дланите ми, преминава по линията на живота, събира се на връхчетата на пръстите ми в малки локвички, разтапя се в червеното на ноктите ми,…
Може да ви хареса и
Разболя се времето
Нищо не ме плаши повече от уеднаквяването
Моето лято с липите през юни
-
Чакам го
Чакам времето, минутите сбирам, поизтупвам ги, понапудрям ги и намирам във всяка нещо бяло, нещо красиво. Чакам времето, чакам го мълчаливо. Да се срещнем без думи, без да говорим да си простим – без да делиме и спорим. Чакам време да дойде, по януарски скрежно, едно време чисто-преметено, бяло и нежно, време-кураж, наперено, истинско, смело, а не унилото време-безвремие, свеждащо чело. Време-секунда, което с грохот разцепва мрака, време-кораб, което нищо и никой не чака, време, което на на пеперуда прилича, върху устните каца, по ъглчетата се стича. Бяло е. Тихо е. Скрежно е. Моето време ми махва с ръка и бавно поема към мене. Чакам го. Views: 38
-
„ДОБРЕ ДОШЛИ! Аз съм Олга и съм продавачка по професия.“
Нуждата, не охолството бяха довели Олга във Виена. Принудена от обстоятелствата, тя си бе опаковала цялото имане, което се побираше в едно кожено палто, и бе науснала родината, след като животът й бе поднесъл няколко плесници, някои от които толкова силни, че бе принудена да падне на колене. Зад себе си, в далечната Одеса, тя бе оставила бивш съпруг, който по свой начин се бореше за по-добро настояще, опитвайки се да компенсира лудостта вън с алкохол. Достатъчно дълго го бе влачила след себе си по пътя, наречен „брак“. Дали това бе променило неговата собствена реалност към по-добро, Олга не знаеше, ясно бе само, че бе почернило нейната. „Край! Стига“, отрони…
-
Да живее страстта!
Ако на чувството може да се придаде форма, то това би бил Benjamin Vanyek. Познаваме талантливия актьор благодарение на увлекателната му актьорска игра в представленията на aktionstheatre ensemble и често сме се възхищавали на актьора, който до такава степен умело успява да се превъплъти в своя протагонист, че се слива напълно с образа, и сме следили с огромен респект изпълненията му. Многофасетната му актьорска игра намери този път своя единствен по рода си израз в интерпретациите на „големия сред големите“ – Jacques Brel – в театър Nestroyhof Hamakom на 15-ти и 16-ти октомври. Страст бе думата, както подчерта Benjamin Vanyek, в центъра на събитието. Страс бе и чувството, което обедини…
-
Политиката е мръсна работа
Политика и морал очевидно са несъвместими. Макиавели го констатира още през 16 век. Наблюдавала съм го безброй пъти. Това показа и настоящата ситуация в Австрия. Независимо от това, колко силно е желанието да се живее в реално действаща демокрация и да се действа етично, човечеството явно не е превъзмогнола агресията като атропологичен компонент, въпреки всички усилия и еволюционни фази. И тази подсъзнателна агресия води до липса на морал, алчност за власт и безскруполност. Някъде би следвало да се стигне до корените на проблема. Не се ли крият те в човешката природа? Този неукротим агресивен порив провокира действия, водещи до безкруполност, в „името на собствената държава“ от страна на тези, които…
Може да ви хареса и
WHERE IS MY WIENER??? В търсене на изгубения Виенчанин
-
Рапидци, идвам!!!
Човек не бива да мисли за това, какъв е можело да стане, и по принцип, не бива много-много да се задълбава във всяка ситуация, а по-скоро да направи най-доброто от това, което е, казват хората. И въпреки това, въпреки факта, че сме наясно относно безсмислието на подобни разсъждения, понякога вперваме поглед назад, претегляме ситуации и възможности и ги оценяваме от гледна точка на настоящето, като или оправдаваме действията си, или точно благодарение на днешния ни поглед върху миналото им придаваме важност. В подобни моменти не ми остава нищо друго, освен да се оставя в ръцете на вътрешния монолог. „А от теб можеше да стане нещо голямо, Нели!“, прошепва ми онази…
-
Петицията
„Госпожо професор[1], от Иран ли идвате?“ „Не, защо?“ „Не??? Не сте от Иран??? Иранчанките имат красиви изразителни очи и стройна фигура, затова реших, че и Вие сте от Ирак.“ Така започна първият от трите дни, в които трябваше да замествам в съвсем непозната група. През първият час всичко изглеждаше наред. Десет чифта очи ме гледаха приковано и улавяха всяка моя дума: три жени и седем мъже. Цареше пълна тишина. Освен гласа ми можеше да с ечуе само свиренето на вятъра, който отказваше да се предаде в битката срещу студения западен фронт отвън, бе глух за обвиненията, че подобно поведение посред най-хубавото време от годината е непростимо и лудуваше, плъзгайки се…
