Какво ми е ли? Не знам. Единственото, което знам, е, че нищо не знам.
Изведнъж едно определено нещо се появи и аз не можех дори да го облека с думи или да го поставя в определена рамка, защото, когато се борави с думи, съм много внимателна, като че ли думите са крехки и чупливи, истинско съкровище – каквото всъщност те и са, ако допуснем, че „внимателно“ излезе на преден план. И в един момент, значи, се случи така – при мен никога нищо не се случва по план! -, че започна да ми прилошава. След всяка изтъркана фраза, всяко клише, всеки пристъп на вкочаняване в мислите, всяка среща с изкуствено създадени – а иначе вече отдавна мъртви – фигури, след всеки поглед, отправен леко встрани… И това прилошаване ме засмукваше в един студен водовъртеж и увличаше все по-надълбоко и по-надълбоко към пясъчното дъно. Дали пък не бях остаряла? Че да не можех вече да търпя фалша в света?
Имаше нещо, което особено силно ме отвращаваше, щом го чуех: „Вие сте най-добрата!“ Фраза, която сякаш имаше някакъв смисъл – заради употребата си, всеобхватна, простираща се надлъж и нашир между Северния и Южния полюс, така приятна и изключително удобна във всички случаи и по всякакви поводи; и която освен това оставяше впечатлението, че няма нужда да се добавя каквото и да било. Така чисто прагматично структурираният ползвател на фразата си спестяваше ценно време и всякакви други приказки. Онова, което след изричането ѝ се разкриваше, беше всъщност хлъзгава основа с пързалящи се по нея кухи думи. С всяко повторение на фразата оставаше едно все по-блудкаво нищо. Подобно на восъчна фигура се топеше и „най-добрата“ след всяко „Вие сте най-добрата!“ още малко и още малко. Един израз без характер и дълбочина запращаше всеки път тази – мнимо – „най-добра“ (мнимо, тъй като в свят, служещ си с клишета, и „най-добрата“ не е пощадена и самата тя се превръща в клише) – на кладата. Една безименна „най-добра“. И това – като се има предвид, че немският тълковен речник съобщава за около 500 000 думи, сред тях орди прилагателни, които биха впили зъби в устните си от яд, че за пореден път са обречени да мухлясват между страниците му. Опростяване във всяко отношение.
А може би състоянието ми ще се подобри в бъдеще. Не е изключено да започна да реагирам на „Вие сте най-добрата!“ така, все едно чувам „сол“, „салфетка“ или „врата“ – тогава ще спре и да ми прилошава. Стискайте ми палци! Поне бъдещето все още е ненаписано.
Вашият коментар