Sa. Apr 20th, 2024

София никога не ми е харесвала. Ама никога.

И не заради факта, че там, в Народното събрание, са онези, които правят всичко останало, само не това, да представят народа, макар и това да би било добра причина. „Съдба е това, съдба!“, казват някои. Извинение, което прави излишен всеки опит за търсене на обяснение, веднага щом дръзнем да отправим бърз поглед назад към историята. Онези от вчера са тези от днес. Факт.

София никога не ми е харесвала. Заради огромните противоречия и разликата в картината, която се представя навън и това, което предлага самата действителност, на две пресечки само встрани от „Витошка“. От една страна лъскавите витрина, а от друга, на няколко метра само западналите фасади, дупките по улиците, просещите…

Веднага, щом пристигна тук, се разстила това усещане за нищета, завладява ме и нищо друго не е в състояние да го заличи. И не става дума за единични случаи, а за настроение – начина на съществуване на средната класа. Ако човек иска да го усети още по-силно, качва се в градския транспорт: сиви лица, безцветни фигури, потънали безмълвно в себе си, оставени сами на себе си. Дали новото метро ще ги транспортира в едно светло бъдеще, заедно с грижите им от днес? Това тук определно се възприема по-другояче от нищетата в 16-ти бецирк на Виена:  там поне жените показват характер. Крещят, проклинат мъжете си, дори бременните пушат като комини и всички масово се отказват от сутиена в знак на протест. Тук и мъже, и жени са еднакво унили и притихнали.

Веднъж, поканена на конференция в Нов български университет, ми се наложи да премина през сухо дере и коларски пътища на висок ток, докато стигна до университета, истинско приключение! Никой не бе помислил за инфраструктурата, сред която се намира този красив оазис. В 5 часа на следващата сутрин напуснах столицата.

Минавам покрай Съдебната палата и си спомням, как един от капителите от покрива веднъж се стовари на улицата и улучи един от минувачите, който като мен чакаше светофара, за да премине на другия тротоар. Тогава разбрах: справедливостта е последното ,което може да се открие тук.

Нищета ме заслепява. Очите ми не могат да възприемат нищо друго. Защото в центъра на всички опити за философстване, съзерцания, на цялата палета от възможности за сетивно възприемане винаги стои човекът, нали така? За да не изгубя баланс, концентрирам се върху Витоша, чиито силует се откроява в далечината.

Aufrufe: 45

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert