-
Мастиленосиньо
Когато светът е оцапан с мастило, денят е мастилен, ръбат и тревожен, на пътя безпътен, мастиленосложен, мастилено времето спира унило, коси разроши, сложи си червило, в мастиленосиньо рисувай очите, пристъпвай на млада газела в следите, рисувай слънца и сърца от мастило, бъди присмехулка над грешки лудешки: това не е грешка! В живота от грешки -нищожни, големи – чисто човешки – от тъмно мастило и грешка след грешка лазурното синьо път си пробива, денят от лазурено синьо извира, лазурен светът синевата намира, а ти си лазурно-истински жива! А твоето синьо как ти отива! Views: 39
Може да ви хареса и
Не мога да чакам
И когато се тегли чертата накрая…
Защо не искам коледен подарък
-
Бяло
Белите помещения ми действат по един странен магнетизиращ начин. Щом вляза в бяла стая, ослепявам, белотата на лишеното от смисъл и емоции, отразяващо ме бяло ме поставя до такава степен в кадър, че ми се струва невъзможно – пленена между бяло и бяло – да успея да избягам, без да е нужна изповед. Поглед в огледалото, аз срещу аз. Вслушвам се в тишината, за да усетя какво е или какво всъщност не е. Това, което в момента „не е“, се възприема във всеки случай по-интензивно. Особено днес! И така, какво липсва? Няма грим, нито ролекс на китката, няма блещукащо злато около шията, няма високи токчета, няма нито едно камъче Сваровски,…
-
Моята сцена
Aко някой ми каже: не искай, не може, неразумно е, няма, не трябва, не бива, че животът е скучен, че така си отива, че за мене програма предвидил си, Боже, без остри завои, без бури, без вятър, без звездно небе, без вселенският театър от радост безумна и болка солена за мен да играе на моята сцена, ще отвърна, че ризата ваша теснее, по мярка не пасва, на цвят ми сивее - не виждам, не чувам, не дишам със нея, не зная дали съм, в кой театър живея. На моята сцена, във мойта пиеса, когато реша, аз ще спусна завеса. Защото никак не му прилича на голямо момиче да коленичи. Views:…
-
Психоложката
И така, стигнах до момента, когато нищо, ама наистина абсолютно нищо повече не исках. Другояче казано: и нищо не бе вече такова, каквото се очакваше. Нито повишение в кариерата, нито вече двайстегодишната надежда за повишение на заплатата, нито мисълта за бляскави моменти пред заинтересована публика можеха да ме въодушевят. Дори онзи скъп колан на Кучинели не успяваше да разпали сърцето ми. По дяволите! И вече самата представа за науна дейност ме отблъскваше, мен, която иначе пишеше с такова удоволствие. Остаряла ли бях? Или още по-лошо: бях ли се превърнала в пътуваща по пътя към окончателното в отвъдното? Че нещо някак си не бе наред с мен, бе повече от ясно.…
-
В театъра на моя живот
Зная съвсем точно къде стоят томовете на Станиславски в библиотеката ми, мога всеки миг отново и отново да си спомня мириса на стара хартия и вълнението от прелистването на страниците. Една страница, две страници, три страници… Прекрачвам в един свят, в който невъзможното остава вън пред вратата. Понеже тук всичко е възможно. Изведнъж ограниченията на съществуването са преодолени. И така, изглежда че нищо не се е променило. Споменът е там, моментът, в който получавам този скъп подарък, а с него неизменно оживява и той. В една топла мартенска вечер съм сред зрителите на пантомимен спектакъл в Русе. Как съм се озовала там? Никаква представа! Вероятно свежият мартенски вятър ме бе…
