Nelisworld Logo

Nelisworld

Месец: юли 2020

  • Ще Ви обясня

    Ще Ви обясня

    Питате се защо изглеждам толкова добре и как мога да излъчвам такова неописуемо щастие?

    Ще Ви обясня.

    Денят започва за мен винаги с поздрав към слънцето, последван от искрена благодарност към българското правителство. Веднага след това се оттеглям тихо (тихо, защото нищо за казване повече няма!) и се отдавам на едночасова медитация. Това ме кара да си мисля, че съм си самодостатъчна, независимо от това, какво се случва навън. После се обръщам към звездите, вслушвам се във вятъра и винаги получавам верните отговори за моето бъдеще, защото винаги задавам верните въпроси. Някъде към обяд по правило пристига видео от Вас с някой всезнайко и мъдрец. И денят ми е спасен! Много благодаря, това укрепва силно вярата ми в доброто и ми дава ясно да разбера колко малко всъщност зная! Следобед изваждам таро картите и тогава богините решават вместо мен (Да Ви издам една тайна: всички карти са строго проверени, иначе не бих ги купила! Никаква смърт, никаква разплата и никакви удари на съдбата! Гарантирано!) Вечер никога не включвам телевизора, иначе целите ми усилия биха отишли напразно!

    Един съвсем нормален, безгрижен мой ден…

    Но понякога рано сутрин ме достигат някои новини, като например тези, че полетите от Балканите за Виена се забраняват, и тези новини ме изтръгват от близкото ми до нирвана състояние и светкавично бързо ме връщат обратно в реалността. Кой да предположи, че сега и тунел ще трябва да копая!

  • Нужно ли му е на Мохамед толкова много?

    Нужно ли му е на Мохамед толкова много?

    Днес съм тъжна. И не, не ми е нужна нумерология, астрология, не са ми нужни и пророци, за да установя, че съм като луната 😊. И искрено се възхищавам на изгрялата комерсиална сексоложка и почти инфлуенсърка в България Наталия Кобилкина, която заявява в едно свое видео, че не я интересуват протестите в Америка, нищо не я интересува, на нея в нейния свят й било добре.

    Е, аз функционирам по друг начин.

    Защото моят свят не е само мой и външният не е само чужд. Защото съществува нещо, наречено колективна памет и това нещо ни свързва през поколения, отвъд граници и векове.

    Разбирам повече от всякога понятието „да мислиш с отворен ум“, да виждаш цялото, а не да наблюдаваш и възприемаш единствено от своята собствена ограничена гледна точка – качество, което противно на всички еволюционни закони, се оказва недоразвито днес. Противно на законите на еволюцията ние не ставаме по-мъдри, а само по-арогантни, по-безпардонни, по-самовлюбени и по-откъснати в светогледа си. Да бъде превърната една „Света София“ без колебание в джамия е едно тъжно доказателство за потъпкване на колективната памет. А „Света София“ е част от нея. Точно както Египетският обелиск, точно както Фонтанът на Вилхелм II в Истанбул. Аз бях там, в „Света София“, и видях със собствените си очи, и най-вече почувствах. Тук става дума за вековна история с преплетени в нея съдби. Погледнете в очите на иконите по стените и да видим дали ще можете да останете незасегнати от потока на историята. И все се питам „Нужно ли му е на Мохамед толкова много? Толкова шум? Толкова показност? Такъв жест?“ Съмнявам се. Говорих с него през юни преди една година на четири очи джамията в Haci Bayram в Анкара.

    Когато през 2012 г. пътувах отново за Истанбул, чух от екскурзоводката цялата история на Ататюрк за пореден път, включително и романтичната история за любовта му към българско момиче. Миналата година в Анкара бях толкова впечатлена, че от всеки ъгъл ме поглеждаше негов портрет. Сега разбирам повече от всякога. Турция има нужда от един Ататюрк днес, а него го няма. Няма го.

    „Света София“. Бях там, видях и усетих.
  • Два килограма време, моля!

    Два килограма време, моля!

    Мила моя,

    искам два килограма време! Купувам!

    Да ми отрежат със ножа

    от скъпото! Колкото струва!

    От ценното! За да можем

    тихичко пак да седиме,

    а времето да говори.

    Времето с твоето име

    с моето време да спори,

    а ние да си мълчиме.

    Скъпа е тишината,

    на килограм я броиме.

    Плащам! И моля съдбата

    в този живот от двустишие,

    с нишки оплело сърцата,

    да не настъпи затишие

    в шумното на тишината.

  • Аз – богата!

    Ако някой ми каже, че винаги съм била бедна и така ще бъде, обиждам се. Обиждам се, защото не е вярно поне що се отнася до първата половина.

    След края на първи курс в университета отидох за една седмица на море. Щом пристигнах там, хрумна ми да започна да плета и продавам рап плитки от цветни конци. Останах там цялото лято. Плитчиците от конци украсявах с разноцветни мъниста, а богатите туристи плащаха доста добре, а на мен особено добре, тъй като говорех немски и английски!

    Това бе времето на бананите, тъй като бе напълно невъзможно да „затвориш“, целият бизнес се разгръщаше на улицата пред хотела. Работех без прекъсване и до пълно изтощение. В средата на лятото бях вече толкова изтощена, че три дни не можах да стана от леглото. После всичко започна наново.

    През онова лято си открих първата банкова сметка и успях да спестя толкова много пари, че през есента си купих пералня (мечтата на всяка домакиня, хихи!) и малък цветен телевизор. С това парите свършиха. Но преди това бях цели три месеца богата! Чувате ли??? Богата!

    Оттогава насам обаче съм все бедна. Пералнята и цветния телевизор обаче все още ги притежавам!