„Госпожо професор[1], от Иран ли идвате?“

„Не, защо?“

„Не??? Не сте от Иран??? Иранчанките имат красиви изразителни очи и стройна фигура, затова реших, че и Вие сте от Ирак.“

Така започна първият от трите дни, в които трябваше да замествам в съвсем непозната група. През първият час всичко изглеждаше наред. Десет чифта очи ме гледаха приковано и улавяха всяка моя дума: три жени и седем мъже. Цареше пълна тишина. Освен гласа ми можеше да с ечуе само свиренето на вятъра, който отказваше да се предаде в битката срещу студения западен фронт отвън, бе глух за обвиненията, че подобно поведение посред най-хубавото време от годината е непростимо и лудуваше, плъзгайки се по Дунава или профучавайки в короните на дърветата. Това обаче, което се случи след това, ме хвърли е недоумение: някъде към 30-та минута една от дамите от задните маси ме прекъсна и заговори на майчиния си език. Останалите я погледнаха и закимаха с разбиране с глава. След следващато мое обяснение тя отново каза нещо, което предизвика вълна от неспокойство в залата: друг глас поде думите й, трети се присъедини, четвърти прекъсна говорещата, а пети от присъствашите се изправи, направи знак с ръка, в отговор на което всички погледнаха към мен замислено. После настъпи тишина.

На следващия ден всичко се повтори. Към края на часа трите ми ученички застанаха около мен и ме попитаха: „Ще дойдете ли утре пак?“ „Да, утре е последният ми ден с вас.“ „Последен ден??? А после???“ Три чифта очи се впериха неразбиращо в мен. Трите ми благодариха за усилията, обърнаха се към групата и на мига започнаха оживена дискусия с другите н майчиния си език.

И така тази неразбираема за мен езикова игра продължи през целия ден, току кажех нещо и един глас се намесваше ивплиташе между моите думи чужди. „Странно“, мислех си, и ми се стори толкова жалко, че не говорех нито дума арабски. Наистина ли бе така? Кафе, китара, магазин.., кеф, рахат, ищах… Обаче така или иначе не ставаше дума за нищо от това, което вече ми бе познато и което бе заето от арабския през турския език в българския. Друга, тайнствена причина вълнуваше моите ученици. В един момент предпазливо отбелязах, че не е учтиво да разговарят помежду си на език, който аз за съжаление не говоря.

На ден трети загадката се разплете: Току-що бях влязала в залата и жената от Сомалия вдигна ръка: „Госпожо Професор, ние ще съставим списък.“ „Списък? Какъв списък? Аз вече имам списък с присъстващите.“ „Не, друг списък“, добави младата афганка от задната маса. „Петиция, ще напишем петиция!“, намеси се развълнувана и жената от Иран, която първия ден ме бе попитала дали и аз съм от Иран и чиито баща бе платил 60 000 евро на глава, както самата тя ми разказа, за да се издадат фалшиви визи на нея, сестра й и дъщеря й и да стигнат до Германия, където, за съжаление, тя и дъщеря и не успяват да стигнат. „Да! Ще изготвим петиция и ще подпишем! Трябвате ни, разбирате ли? Имаме нужда от Вас! Искаме Ви като преподавател за следващото езиково ниво! В1 е трудно, а Вие обяснявате толкова добре! Имаме нужда от Вас, госпожо Професор! За три дни ние повече научили, отколкото за четири месеца!“

„Госпожо Професор“, обадиха се и мъжете курсисти вдясно. „Госпожо Професор, Вие искате ли ни? Искате ли нашата група? Ще кажете ли „да“?“

„Да. Да! Защото е взаимно. Винаги е взаимно“, отвърнах аз. Когато напусках залата, се обърнах: моите три курсистки ми изпращаха въздушни целувки!

[1] В Австрия обичайно обръщение към преподавател в училище.

Views: 37