Зная съвсем точно къде стоят томовете на Станиславски в библиотеката ми, мога всеки миг отново и отново да си спомня мириса на стара хартия и вълнението от прелистването на страниците. Една страница, две страници, три страници… Прекрачвам в един свят, в който невъзможното остава вън пред вратата. Понеже тук всичко е възможно. Изведнъж ограниченията на съществуването са преодолени. И така, изглежда че нищо не се е променило. Споменът е там, моментът, в който получавам този скъп подарък, а с него неизменно оживява и той.

В една топла мартенска вечер съм сред зрителите на пантомимен спектакъл в Русе. Как съм се озовала там? Никаква представа! Вероятно свежият мартенски вятър ме бе отвял там. Дърветата срамежливо показват на света първите си пролетни пъпки. Мек аромат се носи към Дунава. Сградата на кукления театър се намира на една ръка разстояние от реката, която, както разбирам едва години по-късно, се заплита в хора, хората от своя страна във времена, времената в спомени, а спомените отново в човешки истории; така те изтъкават мрежа от безкрайност, простираща се от Русе през Виена чак до Пасау. Съдба, тогава все още неподозирана. Това, с което съм наясно в онзи момент, е, че синьото на Дунава ме привлича като магнит.

През онази вечер на сцената играе група по пантомима. Потресаващо! Действието скоро напуска видимите граници на залата, талантливите млади хора рисуват картини по сцената, разказват истории с езика на тялото, той. Само един час e минал, а решението вече е взето. Става дума за онези въпроси на живот или смърт. С една дума: Връщане назад няма! Искам да бъда част от това чудо, наречено театър! Изчаквам всички зрители да се сбогуват, залата се поопразва и аз запристъпвам към сцената. Представям се и заявявам: „Искам да бъда една от вас!“ „Какво можеш?“, пита ме той. Аз, дългогодишната гимнастичка, се замислям за секунда и после ми хрумва: „Шпагат!“ И се спускам в шпагат на земята. Усмихва се.

Така започва срещата ми с театъра и с човека, който почти ме осинови. „Осиновени“ от него бяха и почти всички останали деца в групата ни по пантомима. Почти всички бяхме израснали или само с един родител, или бяхме от трудни семейства. И всички неистово се нуждаехме от баща.

На 16 г. съм. Заповат ежеседмични репетиции по пантомима. Започва живот, изпълнен с електричество, задвижен от невидим духовен мотор, в който всяко нещо придобива един по-дълбок смисъл. И той. Толкова ярка личност, която няма как да забравиш – Йордан Де Мео. Репетирам. Усърдно. Със страст. Следва представлението под прожекторите на сцената. Запознавам се със сестрата на Симеон Сакскобургготски Мария Луиза. Подарява ми плоча на Кени Роджърс. Влюбвам се в песните. Започвам да посещавам майка му, потомствена германка, за да упражнявам немския си. Говорим. Говорим за „Отнесени от вихъра“. Оставям се вихърът да ме отнесе. Участвам в кастинг за модно ревю. Училището свършва. Пита ме: „Няма ли да следваш актьорско майсторство?“ Аз не вярвам. Вярвам, че съм невярваща. Или по-скоро твърде малко вярвам, че не съм и вироглаво настоявам на варианта с езиците, като че ли с тази орисия съм се родила на този свят. Но други от групата ни по пантомима вярват повече и успяват. Симеон Лютаков, например.

След години пак го срещам в София. Отново се смее. Смята, че мястото ми не е в университета. Пророк.

Заминавам за Виена. Не, не по Дунава. Поемам по трудния път, който ми донася светкавично бързо над 160 печата в паспорта, маркиращи преминати граници. След пет месеца там започват съмненията. Има ли път назад? Прибирам се за Коледа, искам да му се обадя. Чакам. Празниците отминават. Звъня и разбирам, че съм закъсняла безвъзвратно, че този разговор никога вече не би могъл да се състои… Преди 3 г. отново във Виена срещам най-неочаквано дъщеря му Мариана! И той отново оживява. В моя живот подобно невидими червени нишки преминават отново и отново всички онези скъпи ми хора, без които нямаше да съм такава, каквато съм сега.

Слушам Кени Роджърс. До мен е Станиславски. Слушам и разбирам по-добре от всякога: Моят живот е сцена, изпълнена с енергия, задвижена от невидим духовен мотор, чрез който всяко нещо придобива един по-дълбок смисъл. Винаги е било така. Не искайте от мен да слизам от нея. Работата на актьора върху самия себе си продължава.

Views: 31