Автор: Neli Peycheva

  • Мисли

    Мисли


    Тези мисли-рицари, скитници,
    донкихотовски, мисли-орисници,
    тъй суетни, тъй важни, наперени,
    мисли бързи и мисли премерени,
    мисли радостни, бели и свети,
    вдъхновяващи мисли-поети,
    изтезаващи мисли-камшици,
    глуповати и мисли-умници
    ще изпратя. Достатъчно, стига.
    Нека бъдат отрязък от книга,
    кратък филм, по случайност поднесен,
    спомен блед от посърнала есен.
    Чакам мисли глухарчени, леки,
    да се спуснат по бели пътеки
    на декември по пистите зимни
    и, помитайки мислите димни,
    натежали в мъгла от тревога,
    да протегнат ръце, за да мога
    да ви пратя от снежната прежда
    бяла мисъл и шепа надежда.

  • Мастиленосиньо

    Мастиленосиньо


    Когато светът е оцапан с мастило,
    денят е мастилен, ръбат и тревожен,
    на пътя безпътен, мастиленосложен,
    мастилено времето спира унило,
    коси разроши, сложи си червило,
    в мастиленосиньо рисувай очите,
    пристъпвай на млада газела в следите,
    рисувай слънца и сърца от мастило,
    бъди присмехулка над грешки лудешки:
    това не е грешка! В живота от грешки
    – нищожни, големи, чисто човешки –
    от тъмно мастило и грешка след грешка
    лазурното синьо път си пробива,
    денят от лазурено синьо извира,
    лазурен светът синевата намира,
    а ти си лазурно-истински жива!
    А твоето синьо как ти отива!

  • Бяло

    Бяло

    Белите помещения ми действат странно магнетично. Щом вляза в бяла стая, ослепявам, белотата – лишена от смисъл и емоции, отразяваща ме – ме поставя до такава степен в кадър, че ми се струва невъзможно, пленена между бяло и бяло, да избягам без изповед. Поглед в огледалото, аз срещу аз. Вслушвам се в тишината, за да усетя какво е или какво всъщност не е. Това, което в момента „не е“, се усеща все пак по-интензивно. Особено днес!

    И така, какво липсва?

    Няма грим, нито „Ролекс“ на китката, няма блещукащо злато около шията, няма високи токчета, няма нито едно камъче Сваровски, никакъв тен, никакъв пиърсинг, липсва дори най-миниатюрната татуировка – ей така, между другото, за повдигане на самочувствието.

    Белите помещения ми създават работа и преди всичко – грижи! Грижи за мен самата.

    Е, как ще вървят нещата така занапред, Нели?

    Без статусни символи човек е бяла стена. Значи, как ще я карам така занапред? Без атрибути, които да ми дават опора и да ми служат за ориентир в живота – къде ми е мястото и къде не е? Само заради това, което съм? Глупости! Има толкова много, толкова невероятно много неща по мен за доизграждане, хора!

  • Моята сцена

    Моята сцена

    Ако някой ми каже: не искай, не може,
    неразумно е, няма, не трябва, не бива,
    че животът е скучен, че така си отива,
    че за мене програма предвидил си, Боже,
    без остри завои, без бури, без вятър,
    без звездно небе, без вселенски театър
    от радост безумна и болка солена
    за мен да играе на моята сцена,
    ще отвърна, че ризата ваша теснее,
    по мярка не пасва, на цвят ми сивее –
    не виждам, не чувам, не дишам със нея,
    не зная дали съм, в кой театър живея.
    На моята сцена, във мойта пиеса,
    когато реша, аз ще спусна завеса.
    Защото никак не му прилича
    на голямо момиче да коленичи.
  • Психоложката

    Психоложката

    На моята психоложка

    Стигнах до онзи странен момент, в който нищо – абсолютно нищо – вече не можеше да ме развълнува. Светът около мен продължаваше да очаква от мен своето: повишение, двайсетгодишната надежда за по-висока заплата, бляскави сцени пред публика, дори онзи абсурдно скъп колан на Кучинели. А аз? Аз не исках нищо за себе си. Нищо не ме докосваше. Дори писането – моето убежище, моят въздух – започваше да ме отблъсква.

    Остарях ли? Или, още по-лошо, бях ли тръгнала по онзи тих, невидим път надолу към окончателното? Че нещо не беше наред, бе очевидно. Но имаше и друга, по-дълбока тревога: представата ми за живота се разминаваше болезнено с „правилната“, „функциониращата“.

    „Трябва да се радваме на простите неща“, казваше моята психоложка. „Да излезем с приятелки, да отидем до столицата, да си купим нещо хубаво.“

    Но аз все се съмнявах. Откъде накъде пазаруването трябваше да ме радва? Защо да купувам вещи, когато подарявам собствените си и знам, че не ми е нужен повече от един куфар? И кой решава кое е „простото“ за мен? Материалното ли трябваше да ме спасява, а не духовното? Объркването ми бе пълно, диагнозата – ясна: изглеждаше почти безнадеждно. А и бях израснала в духовна среда на високо интелигентна майка, която никак не се вписваше в общата картинка: всички ние, цялото ми семейство, бяхме леки, въздушни, „хвърчати“ хора. Живеехме с малко, но се чувствахме вътрешно богати, така мина детството – в света на книгите, на идеите и мечтите.

    После дойде следващото откритие: не бях добра. Нито послушна. Вероятно никога не съм била. Всичко, което показвах навън, беше само имитация на онова, което трябваше да бъда. Всъщност бях си бунтарка, търсех неутъпкания път, опитвах се да видя отвъд хоризонта – бунтарка, но „от тихите“. „Тъмната ми страна“ – онази, която винаги е чакала своя момент – започна да се разгръща. Исках си своето аз, различно и индивидуално.

    Още на първата ни среща с моята психоложка се очерта бездната – сигурно винаги съм го носила в себе си. А аз нямах време за празни приказки – исках да спестя и на двете ни ценни минути. Всичко ми се струваше повърхностно, недостатъчно дълбоко; та нали цял живот се бях опитвала да чета между редовете.

    Знаех, че трябва да реша. Но как се взема решение, когато страхът от грешки е голям? Да остана или не? Да се хвана у сигурното или да се изправя пред неизвестното? Трудно беше. „Решете! Трябва да решите! Иначе ще се разболеете!“, твърдеше тя и бе права.

    Подобно на строител моята психоложка се опитваше стъпка по стъпка да изгради или да разруши стената в моето съзнание – и така да взема най-сетне решение.

    Никак не бе лесно. Разболях се.

    Като че ли нещо пропусках.

    Пропусках, че ставаше дума за неизживяна мечта. Мечта от детството? Вярата от детството, че животът не трябва да тече само по канализирания ред? Че винаги има поне два пътя, като в „The road not taken“? Че страхът, а не решението бе спънката? Че любопитството ни кара да се чувстваме живи?

    Седяхме мълчаливо – за първи път като равни. Аз не знаех какво следва и тя не знаеше какво следва. Силите бяха в равновесие. Сбогувахме се и аз поех по своя път към мечтата.

  • В театъра на моя живот

    В театъра на моя живот

    Зная съвсем точно къде стоят томовете на Станиславски в библиотеката ми, мога всеки миг отново и отново да си спомня мириса на стара хартия и вълнението от прелистването на страниците. Една страница, две страници, три страници… Прекрачвам в свят, в който невъзможното остава пред вратата. Защото тук всичко е възможно. Изведнъж ограниченията на съществуването падат. И така, изглежда, че нищо не се е променило. Споменът е там, моментът, в който получавам този скъп подарък, а с него неизменно оживява и той.

    В една топла мартенска вечер съм сред зрителите на пантомимен спектакъл в Русе. Как съм се озовала там? Нямам никаква представа! Вероятно свежият мартенски вятър ме бе отвял там. Дърветата срамежливо показват на света първите си пролетни пъпки. Мек аромат се носи към Дунава. Сградата на кукления театър е на един хвърлей от реката, която, както разбирам едва години по-късно, се заплита в хора, хората от своя страна във времена, времената в спомени, а спомените отново в човешки истории; така те изтъкават мрежа от безкрайност, простираща се от Русе през Виена чак до Пасау. Съдба, тогава все още неподозирана. В онзи момент съм наясно само с едно: синьото на Дунава ме привлича като магнит.

    През онази вечер на сцената играе група по пантомима. Потресаващо! Действието скоро напуска видимите граници на залата, талантливите млади хора рисуват картини по сцената, разказват истории с езика на тялото. И той. Само един час е минал, а решението вече е взето. Става дума за онези въпроси на живот или смърт. С една дума: връщане назад няма! Искам да бъда част от това чудо, наречено театър! Изчаквам всички зрители да се сбогуват, залата се поопразва и аз запристъпвам към сцената. Представям се и заявявам: „Искам да бъда една от вас!“ „Какво можеш?“ – пита ме той. Аз, дългогодишната гимнастичка, се замислям за секунда и после ми хрумва: „Шпагат!“ И се спускам в шпагат на земята. Усмихва се.

    Така започва срещата ми с театъра и с човека, който почти ме осинови. „Осиновени“ от него бяха и почти всички останали деца в групата ни по пантомима. Почти всички бяхме израснали или само с един родител, или бяхме от трудни семейства. И всички неистово се нуждаехме от баща.

    На шестнайсет съм. Започват ежеседмични репетиции по пантомима. Започва живот, изпълнен с електричество, задвижен от невидим духовен мотор, в който всяко нещо придобива по-дълбок смисъл. И той. Толкова ярка личност, която няма как да забравиш – Йордан Де Мео. Репетирам. Усърдно. Със страст. Следва представлението под прожекторите на сцената. Запознавам се със сестрата на Симеон Сакскобургготски – Мария Луиза. Подарява ми плоча на Кени Роджърс. Влюбвам се в песните. Започвам да посещавам майка му, потомствена германка, за да упражнявам немския си. Говорим. Говорим за „Отнесени от вихъра“. Оставям се вихърът да ме отнесе. Участвам в кастинг за модно ревю. Училището свършва. Пита ме: „Няма ли да следваш актьорско майсторство?“ Аз не вярвам. Вярвам, че съм невярваща. Или по-скоро вярвам твърде малко, че не съм, и вироглаво настоявам на варианта с езиците, като че ли с тази орисия съм се родила на този свят. Но други от групата ни по пантомима вярват повече и успяват. Симеон Лютаков например.

    След години пак го срещам в София. Отново се смее. Смята, че мястото ми не е в университета. Пророк.

    Заминавам за Виена. Не, не по Дунава. Поемам по трудния път, който светкавично ми донася над 160 печата в паспорта, маркиращи преминати граници. След пет месеца там започват съмненията. Има ли път назад? Прибирам се за Коледа, искам да му се обадя. Чакам. Празниците отминават. Звъня и разбирам, че съм закъсняла безвъзвратно, че този разговор никога вече не би могъл да се състои… Преди три години отново във Виена най-неочаквано срещам дъщеря му Мариана! И той отново оживява. В моя живот подобно на невидими червени нишки преминават отново и отново всички онези скъпи ми хора, без които нямаше да съм такава, каквато съм сега.

    Слушам Кени Роджърс. До мен е Станиславски. Слушам и разбирам по-добре от всякога: моят живот е сцена, изпълнена с енергия, задвижена от невидим духовен мотор, чрез който всяко нещо придобива един по-дълбок смисъл. Винаги е било така. Не искайте от мен да слизам от нея. Работата на актьора върху самия себе си продължава.

  • Ще Ви обясня

    Ще Ви обясня

    Питате се защо изглеждам толкова добре и как мога да излъчвам такова неописуемо щастие?

    Ще Ви обясня.

    Денят ми започва винаги с поздрав към слънцето, последван от искрена благодарност към българското правителство. Веднага след това се оттеглям тихо (тихо, защото повече няма какво да се каже!) и се отдавам на едночасова медитация. Това ме кара да си мисля, че съм си самодостатъчна, независимо от това какво се случва навън. После се обръщам към звездите, вслушвам се във вятъра и винаги получавам верните отговори за моето бъдеще, защото винаги задавам верните въпроси. Някъде към обяд по неписано правило пристига видео от Вас с някой всезнайко и мъдрец. И денят ми е спасен! Много благодаря, това укрепва силно вярата ми в доброто и ми показва ясно колко малко всъщност зная! Следобед изваждам таро-картите и тогава богините решават вместо мен (Да Ви издам една тайна: всички карти са строго проверени, иначе не бих ги купила! Никаква смърт, никаква разплата и никакви удари на съдбата! Гарантирано!) Вечер никога не включвам телевизора, иначе всичките ми усилия биха отишли напразно!

    Но понякога рано сутрин до мен стигат новини – например че полетите от Балканите за Виена се забраняват – и ме изтръгват от състоянието ми, близко до нирвана, и светкавично ме връщат в реалността. Кой да предположи, че сега и тунел ще трябва да копая!

  • Нужно ли му е на Мохамед толкова много?

    Нужно ли му е на Мохамед толкова много?

    Днес съм тъжна. И не, не ми е нужна нумерология, астрология, не са ми нужни и пророци, за да установя, че съм като луната 😊. И искрено се възхищавам на изгрялата в България комерсиална сексоложка и почти инфлуенсърка Наталия Кобилкина, която заявява в едно свое видео, че не я интересуват протестите в Америка, нищо не я интересува, на нея в нейния свят ѝ било добре.

    Е, аз функционирам по друг начин.

    Защото моят свят не е само мой и външният не е само чужд. Защото съществува нещо, наречено колективна памет, и това нещо ни свързва през поколения, отвъд граници и векове.

    Разбирам повече от всякога понятието „да мислиш с отворен ум“, да виждаш цялото, а не да наблюдаваш и възприемаш единствено от своята собствена ограничена гледна точка – качество, което, противно на всички еволюционни закони, се оказва недоразвито днес. Противно на законите на еволюцията ние не ставаме по-мъдри, а само по-арогантни, по-безпардонни, по-самовлюбени и по-откъснати в светогледа си. Превръщането на „Света София“ в джамия без никакво колебание е тъжно доказателство за потъпкване на колективната памет. А „Света София“ е част от нея. Точно както Египетският обелиск, точно както Фонтанът на Вилхелм II в Истанбул. Аз бях там, в „Света София“, и видях всичко със собствените си очи, и най-вече го почувствах. Тук става дума за вековна история с преплетени в нея съдби. Погледнете в очите на иконите по стените и вижте дали ще можете да останете незасегнати от потока на историята. И все се питам: „Нужно ли му е на Мохамед толкова много? Толкова шум? Толкова показност? Такъв жест?“ Съмнявам се. Говорих с него на четири очи преди една година, през юни, в джамията „Хаджъ Байрам“ в Анкара.

    Когато през 2012 г. пътувах отново за Истанбул, чух за пореден път от екскурзоводката цялата история на Ататюрк, включително и романтичната история за любовта му към българско момиче. Миналата година в Анкара бях силно впечатлена от това, че от всеки ъгъл ме поглеждаше негов портрет. Сега разбирам повече от всякога. Турция днес има нужда от Ататюрк, а него го няма. Няма го.

  • Два килограма време, моля!

    Два килограма време, моля!

    Мила моя,

    искам два килограма време! Купувам!

    Да ми отрежат със ножа

    от скъпото! Колкото струва!

    От ценното! За да можем

    тихичко пак да седиме,

    а времето да говори.

    Времето с твоето име

    с моето време да спори,

    а ние да си мълчиме.

    Скъпа е тишината,

    на килограм я броиме.

    Плащам! И моля съдбата

    в този живот от двустишие,

    с нишки оплело сърцата,

    да не настъпи затишие

    в шумното на тишината.

  • Аз – богата!

    Улична сергия с плетени цветни ленти и мъниста за коса, окачени на табло.

    Ако някой ми каже, че винаги съм била бедна и така ще бъде, обиждам се. Обиждам се, защото не е вярно, поне що се отнася до първата половина.

    След края на първи курс в университета отидох за една седмица на море. Щом пристигнах там, хрумна ми да започна да плета и продавам рап-плитки от цветни конци. Останах там цялото лято. Плитчиците от конци украсявах с разноцветни мъниста, а богатите туристи плащаха доста добре, на мен пък – особено добре, тъй като говорех немски и английски!

    Това беше времето на бананите – тъй като беше напълно невъзможно да „затвориш“, целият бизнес се разгръщаше на улицата пред хотела. Работех без прекъсване и до пълно изтощение. В средата на лятото бях вече толкова изтощена, че три дни не можах да стана от леглото. После всичко започна наново.

    През онова лято си открих първата банкова сметка и успях да спестя толкова много пари, че през есента си купих пералня (мечтата на всяка домакиня, хихи!) и малък цветен телевизор. С това парите свършиха. Но преди това бях цели три месеца богата! Чувате ли??? Богата!

    Оттогава насам обаче съм все бедна. Пералнята и цветния телевизор все още ги притежавам!