Nelisworld

Категория: Blog

Was mich bewegt

  • Другата страна

    Другата страна

    София никога не ми е харесвала. Ама никога.

    И не заради факта, че там, в Народното събрание, са онези, които правят всичко останало, само не това, да представят народа, макар и това да би било добра причина. „Съдба е това, съдба!“, казват някои. Извинение, което прави излишен всеки опит за търсене на обяснение, веднага щом дръзнем да отправим бърз поглед назад към историята. Онези от вчера са тези от днес. Факт.

    София никога не ми е харесвала. Заради огромните противоречия и разликата в картината, която се представя навън и това, което предлага самата действителност, на две пресечки само встрани от „Витошка“. От една страна лъскавите витрина, а от друга, на няколко метра само западналите фасади, дупките по улиците, просещите…

    В центъра на София

    Веднага, щом пристигна тук, се разстила това усещане за нищета, завладява ме и нищо друго не е в състояние да го заличи. И не става дума за единични случаи, а за настроение – начина на съществуване на средната класа. Ако човек иска да го усети още по-силно, качва се в градския транспорт: сиви лица, безцветни фигури, потънали безмълвно в себе си, оставени сами на себе си. Дали новото метро ще ги транспортира в едно светло бъдеще, заедно с грижите им от днес? Това тук определно се възприема по-другояче от нищетата в 16-ти бецирк на Виена:  там поне жените показват характер. Крещят, проклинат мъжете си, дори бременните пушат като комини и всички масово се отказват от сутиена в знак на протест. Тук и мъже, и жени са еднакво унили и притихнали.

    Веднъж, поканена на конференция в Нов български университет, ми се наложи да премина през сухо дере и коларски пътища на висок ток, докато стигна до университета, истинско приключение! Никой не бе помислил за инфраструктурата, сред която се намира този красив оазис. В 5 часа на следващата сутрин напуснах столицата.

    Съдебната палата
    На отсрещния тротоар

    Минавам покрай Съдебната палата и си спомням, как един от капителите от покрива веднъж се стовари на улицата и улучи един от минувачите, който като мен чакаше светофара, за да премине на другия тротоар. Тогава разбрах: справедливостта е последното ,което може да се открие тук.

    Нищета ме заслепява. Очите ми не могат да възприемат нищо друго. Защото в центъра на всички опити за философстване, съзерцания, на цялата палета от възможности за сетивно възприемане винаги стои човекът, нали така? За да не изгубя баланс, концентрирам се върху Витоша, чиито силует се откроява в далечината.

  • Може би

    Може би

    Между вчера и днес, между старо и ново

    се препъвам в едно „може би“.

    Може би е прогнозата мрачна, сурова,

    с ветрове ураганни, дали

    гръмотевици шпаги ще точат в простора,

    ще разсичат слънца и дъги?

    И лица пребледнели, посивели, в умора

    ще превиват сломени снаги?

    Може би ще е слънчево циганско лято!

    Ще синее, ще грее, вали…

    Може би… може би песента недопята

    ще се пее и утре, нали?

    Не вали! Просто днес тъгуват звездите,

    чакат вятър, едно може би

    да протегне ръка и избърше сълзите им

    може би, може би, може би…

  • Случаен разказ

    Случаен разказ

    За всички, изгубили вярата си някъде по пътя

    Хората ми говорят, а аз ги слушам. Изглежда съм доста добър слушател, случва ми се отново и отново. Хората ми доверяват историите си.

    Вчера например до мен седеше мъж на видима възраст на 60. Около очите / фина мрежа от бръчици, ъгълчетата на очите тъжно увиснали надолу. Младежкото у него бе грижливо боядисаният в черно мустак, който по бунтарски наперено стърчеше над горната устна, сякаш искаше да каже: Имам ме още! Тук съм! Изглежда е вярно, че един мустак може да те открои от масата! Или може би това бе младежкото у него? Детето, което ми махваше с ръка при всяка моя среща с възрастните?

    И така, непознатият до мен първо ми показа една след друга хубавите картини на телефона си, нарисувани от жена му, докато все още е била в състояние да рисува – негов портрет, портрет на сина, на кучето, картина с маслени бои на сцена от мюзикъла „Котките“. Сега е настанена в болнично заведение с диагноза деменция. Престоят там е скъп, струва 6000 евро месечно и се поема от здравната каса. Остава споменът. Синът е самостоятелен, работи като болногледач, понякога повече от 18 ч. на ден и няма време дори за самия себе си. Срещат се веднъж месечно. Това, което остава, е споменът.

    Той самият е бил три месеца настанен в болница с диагноза рак на гръбначния мозък, след трансплантация сега се чувства добре и е здрав, но е самотен. Това, което остава, са спомените.

    Нямам думи. Опитвам се да му дам кураж. Здрав е, жена му е жива, за нея се грижат добре. А ако на живота оттук нататък се погледне като на шанс, напук на съдбата? Ако допуснем, че всеки нов ден ни предоставя шанса за ново решение? Срещу тъгата и за живота?  Всяко утро нов шанс? И така се натрупат нови хубави спомени? И ако по-често си припомняме, че животът е кратък? Трае, колкото едно мигване с клепките.

    Ваша Neli P

    Още неочаквани срещи Самотната Непознатия “ДОБРЕ ДОШЛИ! Аз съм Олга и съм продавачка по професия.”

  • Изповедта на една невярваща

    Изповедта на една невярваща

    Провокирана от днешната ми среща с Него.

    Израснала съм в безбожно общество, в което нямаше Бог, Бог бе забранен. Само от устните на баба се отронваше тихичко и предпазливо понякога тази странна дума. Какво обаче значеше, си оставаше пълна загадка. Малката църква на площада си имаше едно доста убедително обяснение: на кулата й самият барон Мюнхаузен бе завързал коня си по време на онази снежна виелица. Минавайки покрай нея, поглеждах нагоре и си мислех за Мюнхаузен. Друга функция на църквата не можех да си представя. Още повече, че никой не я посещаваше, което още повече засилваше предположенията ми за нейното съществуване.

    След идването на демокрацията църквата изненадващо отвари врати за вярващите. Бяха ли обаче останали такива? Завръщането на вярата в религията скоро се превърна в моден тренд, който акцентуваше върху приключенското като следствие от срещата с доскоро недопустимото, и по-малко на търсенето на вътрешен смисъл. Първият път, когато влязох в църквата, бе за Великден. В полунощ тя се изпълни с прииждащи тълпи любопитни в очакване на Господ, за който някои вече бяха чували, хора, притиснати плътно един до друг, със запалена свещ в ръка. Не можех да видя нищо друго освен гърбовете на редицата пред мен, а ароматът, който се стелеше из цялата църква, не бе на тамян, а на опърлена коса.

    Нужно бе да придам някаква форма на този непознат Бог. Но каква? Трябваше ли да е някой, от когото да изпитвам страх и боязън? Или някой, към когото да отправям молбите си, щом станеше непоносимо? Щом исках по-добри оценки в училище, учех по-старателно и насочвах молбите си към мен. Ако нещо се объркаше, страхувах се от майка си. Значеше ли това, че този Бог живееше в мен или в майка ми? При всеки случай не бе нещо, което можех да търся навън.

    Дали днес, след толкова много години, вярвам в Бог? В моя, в Бог във всеки от нас, може би. В безграничните възможности ,в доброто у човека, в любовта, в трансценденталното, което ни свързва, така че да можем да се откриваме отново и отново в другия.

    Дали някога съм го виждала? Когато съм на плажа и наблюдавам движението на вълните, когато се зададе буря и устремът вятърът ме понесе във върхушката накъдето си ще, когато лежа под цъфнало кайсиево дръвче, когато крача през локвите под дъжда, когато съм някъде нависоко и около мен се затанцуват първите снежинки… Бог на  невярващата няма лице, не може да бъде открит в църква, срещнат по време на молитва, не търпи жестовете на страхопочитание. Той е онази бездънна тишина във всеки един от нас.

  • Бележки по време на карантина II

    Бележки по време на карантина II

    Болоня, скъпа моя Болоня! Качвам се в самолета и след по-малко от 2 часа съм там. Сливам се с жълто-червено-оранжевите арки,  под които минавам, вървейки по уличките покрай институтите на университета Болоня, хвърлям любопитен поглед към хладните, приканващи минувача да се отбие, вътрешни дворове. Спирам насред piazza Maggiore. За секунди всичко притихва. Усещането е, като да си застанал в центъра на Земята. Камбаната на базиликата San Petronio ме откъсва от безвремието и ме връща обратно в настоящето: отмерва точно 12 часа. И в този момент ги виждам. Идват към мен, на тълпи, звънкият им смях се отронва на хиляди частици кристален прах от времето и насища въздуха с едно emozione sensazione felice, смехът им, носещ се из въздуха, се издига високо, високо нагоре, до 62 м високата камбанария на базиликата; образуват полукръг около мен, с жест на галантен реверанс: „Bella! Come stai? Come staj, amore? Ti amooooo!“, чувам гласовете им, преминавайки покрай тях, сияещите им лица се запечатват завинаги в спомена. „Sempreeee!!!“, отеква някъде там, насред Piazza Maggiore зад гърба ми. „Sempre… sempre… sempre…!“, отвръща затопленият от жаркото обедно слънце калдъръм, докато се обръщам за последно… Италианците!

  • Предателката

    Предателката

    По първи петли
предателката в мен не спи.
Предателката ме притиска
за всички мои “не ми стиска”,
за всички малки и големи
удобни бягства, заблуждения,
за всички мои “не ми дреме”,
за всички “има още време”,
за всички тихи отстъпления,
за всяко “чакай” и “поспри”.
А колко е удобно само
да я заплюя аз през рамо
с едни невиждащи очи
и всичко просто и логично,
и прагматично и безлично
во веки да си продължи.
Предателките все будуват.
Предателките не сънуват.
Когато мислиш, че я няма
ще се намести в твойта рана
и много ще те заболи.
Ще изкрещи, че си лъжлива,
неистинска и некрасива
и няма да се укроти.
Ще разбереш, не е измама,
оказва се, че пак сте двама -
по първи петли.