Днес съм тъжна. И не, не ми е нужна нумерология, астрология, не са ми нужни и пророци, за да установя, че съм като луната 😊. И искрено се възхищавам на изгрялата комерсиална сексоложка и почти инфлуенсърка в България Наталия Кобилкина, която заявява в едно свое видео, че не я интересуват протестите в Америка, нищо не я интересува, на нея в нейния свят й било добре.
Е, аз функционирам по друг начин.
Защото моят свят не е само мой и външният не е само чужд. Защото съществува нещо, наречено колективна памет и това нещо ни свързва през поколения, отвъд граници и векове.
Разбирам повече от всякога понятието „да мислиш с отворен ум“, да виждаш цялото, а не да наблюдаваш и възприемаш единствено от своята собствена ограничена гледна точка – качество, което противно на всички еволюционни закони, се оказва недоразвито днес. Противно на законите на еволюцията ние не ставаме по-мъдри, а само по-арогантни, по-безпардонни, по-самовлюбени и по-откъснати в светогледа си. Да бъде превърната една „Света София“ без колебание в джамия е едно тъжно доказателство за потъпкване на колективната памет. А „Света София“ е част от нея. Точно както Египетският обелиск, точно както Фонтанът на Вилхелм II в Истанбул. Аз бях там, в „Света София“, и видях със собствените си очи, и най-вече почувствах. Тук става дума за вековна история с преплетени в нея съдби. Погледнете в очите на иконите по стените и да видим дали ще можете да останете незасегнати от потока на историята. И все се питам „Нужно ли му е на Мохамед толкова много? Толкова шум? Толкова показност? Такъв жест?“ Съмнявам се. Говорих с него през юни преди една година на четири очи джамията в Haci Bayram в Анкара.
Когато през 2012 г. пътувах отново за Истанбул, чух от екскурзоводката цялата история на Ататюрк за пореден път, включително и романтичната история за любовта му към българско момиче. Миналата година в Анкара бях толкова впечатлена, че от всеки ъгъл ме поглеждаше негов портрет. Сега разбирам повече от всякога. Турция има нужда от един Ататюрк днес, а него го няма. Няма го.
Views: 17