Blog
Was mich bewegt
-
Случаен разказ
За всички, изгубили вярата си някъде по пътя Хората ми говорят, а аз ги слушам. Изглежда съм доста добър слушател, случва ми се отново и отново. Хората ми доверяват историите си. Вчера например до мен седеше мъж на видима възраст на 60. Около очите / фина мрежа от бръчици, ъгълчетата на очите тъжно увиснали надолу. Младежкото у него бе грижливо боядисаният в черно мустак, който по бунтарски наперено стърчеше над горната устна, сякаш искаше да каже: Имам ме още! Тук съм! Изглежда е вярно, че един мустак може да те открои от масата! Или може би това бе младежкото у него? Детето, което ми махваше с ръка при всяка моя…
-
Изповедта на една невярваща
Провокирана от днешната ми среща с Него. Израснала съм в безбожно общество, в което нямаше Бог, Бог бе забранен. Само от устните на баба се отронваше тихичко и предпазливо понякога тази странна дума. Какво обаче значеше, си оставаше пълна загадка. Малката църква на площада си имаше едно доста убедително обяснение: на кулата й самият барон Мюнхаузен бе завързал коня си по време на онази снежна виелица. Минавайки покрай нея, поглеждах нагоре и си мислех за Мюнхаузен. Друга функция на църквата не можех да си представя. Още повече, че никой не я посещаваше, което още повече засилваше предположенията ми за нейното съществуване. След идването на демокрацията църквата изненадващо отвари врати за…
-
Бележки по време на карантина II
Болоня, скъпа моя Болоня! Качвам се в самолета и след по-малко от 2 часа съм там. Сливам се с жълто-червено-оранжевите арки, под които минавам, вървейки по уличките покрай институтите на университета Болоня, хвърлям любопитен поглед към хладните, приканващи минувача да се отбие, вътрешни дворове. Спирам насред piazza Maggiore. За секунди всичко притихва. Усещането е, като да си застанал в центъра на Земята. Камбаната на базиликата San Petronio ме откъсва от безвремието и ме връща обратно в настоящето: отмерва точно 12 часа. И в този момент ги виждам. Идват към мен, на тълпи, звънкият им смях се отронва на хиляди частици кристален прах от времето и насища въздуха с едно emozione…
-
Предателката
По първи петли предателката в мен не спи. Предателката ме притиска за всички мои “не ми стиска”, за всички малки и големи удобни бягства, заблуждения, за всички мои “не ми дреме”, за всички “има още време”, за всички тихи отстъпления, за всяко “чакай” и “поспри”. А колко е удобно само да я заплюя аз през рамо с едни невиждащи очи и всичко просто и логично, и прагматично и безлично во веки да си продължи. Предателките все будуват. Предателките не сънуват. Когато мислиш, че я няма ще се намести в твойта рана и много ще те заболи. Ще изкрещи, че си лъжлива, неистинска и некрасива и няма да се укроти. Ще…
