Болоня, скъпа моя Болоня! Качвам се в самолета и след по-малко от 2 часа съм там. Сливам се с жълто-червено-оранжевите арки,  под които минавам, вървейки по уличките покрай институтите на университета Болоня, хвърлям любопитен поглед към хладните, приканващи минувача да се отбие, вътрешни дворове. Спирам насред piazza Maggiore. За секунди всичко притихва. Усещането е, като да си застанал в центъра на Земята. Камбаната на базиликата San Petronio ме откъсва от безвремието и ме връща обратно в настоящето: отмерва точно 12 часа. И в този момент ги виждам. Идват към мен, на тълпи, звънкият им смях се отронва на хиляди частици кристален прах от времето и насища въздуха с едно emozione sensazione felice, смехът им, носещ се из въздуха, се издига високо, високо нагоре, до 62 м високата камбанария на базиликата; образуват полукръг около мен, с жест на галантен реверанс: „Bella! Come stai? Come staj, amore? Ti amooooo!“, чувам гласовете им, преминавайки покрай тях, сияещите им лица се запечатват завинаги в спомена. „Sempreeee!!!“, отеква някъде там, насред Piazza Maggiore зад гърба ми. „Sempre… sempre… sempre…!“, отвръща затопленият от жаркото обедно слънце калдъръм, докато се обръщам за последно… Италианците!

Views: 22