Чакам времето, минутите сбирам,
поизтупвам ги, понапудрям ги и намирам
във всяка нещо бяло, нещо красиво.
Чакам времето, чакам го мълчаливо.
Да се срещнем без думи, без да говорим
да си простим – без да делиме и спорим.
Чакам време да дойде, по януарски скрежно,
едно време чисто-преметено, бяло и нежно,
време-кураж, наперено, истинско, смело,
а не унилото време-безвремие, свеждащо чело.
Време-секунда, което с грохот разцепва мрака,
време-кораб, което нищо и никой не чака,
време, което на на пеперуда прилича,
върху устните каца, по ъглчетата се стича.
Бяло е. Тихо е. Скрежно е. Моето време
ми махва с ръка и бавно поема към мене.
Чакам го.
