Това са нейните ръце. Те могат да предлагат помощ, дори да спасяват животи. Ръцете на една жена лекар.

Познавам я от повече от година – и тук най-вероятно ще се запитате как е възможно да се познава някой, с когото никога не си се срещал. Възможно е, и още как! Понякога нещо много повече от очевидното свързва хората, срещат се по загадъчен начин по телефона – чрез тона и звученето на гласа, чрез сходния начин на възприемане на света, чрез емоциите, които изпитват –, така че реалната дистанция изведнъж се редуцира до минимум. И сега, когато най-сетне можем да се прегърнем, предчувствието ми се потвърждава: тя може да лекува не само хора, но и душѝ.

Животът я е моделирал и превърнал в това, което тя е. Отдалечила се е на светлинни години от тънещата в лукс, изпаднала в самозабрава висша прослойка. „Да имаш или да бъдеш?“, би попитал на това място Фром. „Да бъдеш“, би отговорила тя. На фона на пулсиращата болка, безграничното отчаяние, нелечимото заболяване или дори смъртта не е толкова трудно да отговори човек еднозначно. И преди всичко този, който е видял много от всичко това и сам е бил превърнат в част от тези човешки истории. Пациентите я гледат с надежда в погледа, сякаш е Господ. „Там, където границите на медицината са достигнати, започва съдбата“, допълва тя.

Миналата седмица точно на нейната кола се опира крещящ от болка случаен минувач, именно тя го настанява в колата си, предлагайки му помощ и да го откара до болницата. Вика му такси, след като човекът категорично отказва. Час по-късно е намерен мъртъв на улицата. Оказва се, че всички в квартала са го познавали, но никой не се е притекъл на помощ, наблюдавали са го мълчаливо отстрани. Хм. С концепцията за приятелството днес трябва да се борави изключително внимателно, мисля си аз.

Въпреки препятствията по пътя си тя успява да се наложи като лекар във Виена и продължава да вярва, че именно вярата е нещото, което ще ни спаси: че трябва да вярваме на потока, наречен живот – след като сме опитали всичко възможно –, без да забравяме, че всичко, наистина всичко е ни повече, ни по-малко от изпитание; че болка и радост, радост и болка са в непрестанна надпревара; че надеждата никога не бива да умира, независимо колко сериозна е актуалната ситуация; че сме длъжни да направим най-доброто за себе си, защото животът е много ценен, просто понякога го забравяме. И като лекар тя, разбира се, знае, колко важен е първият разговор с пациента, тъй като не всяка болка е физическа и в някои случаи човек просто си мисли, че е болен, ако и болката да е от съвсем друго естество – душевна.

Сбогуваме се с прегръдка. Вярата й е заразителна, както и взаимното доверие, което ни свързва. По пътя към къщи си мисля: Там, където границите на нашите възможности са достигнати, точно там, на предела, започва съдбата.

Views: 78