• Този копринен топ Ви стои толкова добре!
• Благодаря! Фалконери! За първи път забелязах марката преди години в Болоня!
• За съжаление аз не мога вече да нося блузи с отворено деколте заради старческите петна. Знаете ли, аз съм вече на цели 82!
• Не! Изглежате страхотно!
• Кожата ми вее е отпусната и толкова тънка, какво да правя с това лице? Но Вие изглеждате толкова добре! Мога ли да попитам на колко години сте? О, не, подобен въпрос не се задава на дама, струва ми се, че сте на не повече от 28!

Коментарът й предизвиква дяволита усмивка у мен.

• Не, и аз не съм вече от най-младите, дори следващата седмица ще остарея с още една година!

Така започна историята с Ерика, която приседна до мен на пейката в централната част на Виена, докато облизваше сладоледа си. Ерика е родена във Виена, но това вече не е онази Виена, смята тя. „И виенчаните не са вече същите“, допълвам аз. „Не, изобщо не са, истинските виенчани отдавна ги няма“, въздъхва тя. „Вярно, и аз ги търсих и не ги открих, описала съм го в моя текст „В търсене на изгубения виенчанин“, разказвам й аз как търсенето ми  не е довело до нищо.

Десетилетия делят Ерика от мен и въпреки това ми се струва, че винаги съм я познавала и винаги сме били първи приятелки.

• Толкова дрехи висят в гардероба ми – доверява ми Ерика, която има изразено отношение към модата.
• А аз подарявам всичко, което ми е вповече! Не искам да губя ясен поглед както върху това, което е в гардероба ми, така ми върху онова, което е в живота  и. Задушавам се, ако нещо ми идва вповече.
• Ето виждате ли! Виждате ли! Точно това е, затова съм болна! Трябва да се разделя с всички парцали в гардероба ми!

Ерика е самотна. Разказва ми, как съседите отсреща я канят на кафе и после цели три месеца не им вижда очите. Никой не се интересува от нея, а животът във Виена е скъп, как може да си го позволи една пенсионерка с толкова ниска пенсия? Много би искала да помага в някое SOS-селище или детска градина – да отменя приемните майките, да чете на децата, надявала се е хиляди пъти вече, но кой ще я вземе, та тя е вече на 82.

Изслушва моята история и единственото, което успява да прошепне след това е „Възхишавам Ви се..! Възхищавам Ви се..!“

Разделяме се. Иска ми се някога пак да срешна Ерика. Когато минавам през централната част на Виена, ще се оглеждам за нея. Бих искала да имам такава приятелка като нея.

Views: 51