До преди няколко години наивно смятах, че стремежът към удобство като концепция е присъщ единствено на германците, сега вече не съм съвсем убедена. Или той е толкова заразителен, че се е разпространил чак до Австрия, галопиращ със скоростта на световен феномен, или и тук винаги е бил практикуван и превъзнасян. Във всеки случай бе ми нужно доста време, докато успея да формулирам какво точно не му е наред на виенчанина. Признавам, че едно смътно предчувствие за нещо витаеше отдавна наоколо, предвестник за нещо недотам ясно открояващо се, което приличаше по-скоро на сянка, която преминаваше в сив планински гребен и за няколко мига помрачаваше неговата иначе така перфектна външност изцяло в негов минус: липсата на благородство.

Все по-често виенанинът на днешното време ми приличаше на някой, който вътрешно страдаше – като че ли някой насилствено бе изтръгнал сърцевината му, и въпреки всичките му усилия, да полира до блясък повърхността, той блестеше с измамен, фалшив блясък. Измамена се чувствах и аз в своите очаквания! Но така или иначе неговата самородност, която в началото все се надявах да открия, бе изчезнала още отпреди. Това вероятно няма да се хареса на много от Вас. И мен не ме радва особено, а обобщенията са последното, което съм целяла. Стремежът ми винаги е бил да разрушавам стереотипните представи. Моят проблем е – както знаете, едно зло никога не идва само -, че не мога да лъжа. Някой през детството ми бе пропуснал да ме научи. Този непростим пропуск е именно причината, поради която си позволявам лукса да пиша, каквото мисля и да описвам света такъв, какъвто го възприемам – един вид постгенетичен дефект. Като такава често съм неудобна, а виенанинът наистина цени удобството.

Как човек може да опознае виенчанина? Много просто, като не прави нещо и не му се съпротивлява. От там насетне е нужна само способността за внимателно наблюдение. Големи думи, съчетани с провинциализъм, екзистенциални страхове зад фасадата на дендито, обещания без стойност, които никога не се спазват, действия, които макар и непоследователни, се оказват чисто и просто удобни. И изворът на всичко това – този стремеж към удобство, здраво сключил хватка около винечанина.

Добрата новина е, че не е злопаметен – поне така твърди той самият. И действително! С изненадваща лекота се поднасят твърдения, за които на другия ден вече никой не си спомня. Да не забравяме и че прагът му на търпимост на болка е доста нисък и изобщо, виенчанинът е доста чувствителен – ако случайно се препъне в камъче, очите му се насълзяват. „А как се справя с препъникамъчетата в живота?, питате се Вие.И с право. С вътрешна устойчивост, стена от вътрешна съпротива, наречена отричане. Болка е дума, която той в никакъв случай не желае да се споменава, и както напоследък чух, дори към до Дружеството за немски език се е обърнал, умолявайки думата страдание да бъде заличена от всички речници.

Ако днес виенчанинът наистина се страхува от нещо – а той има достатъчно страхове – , то от дами с мозък в главите. В случай че ги срещне, се чувства застрашен, ограничен в собствената си стойност като личност и следователно всячески се старае да избягва тези неудобни същества, в най-добрия случай се преструва, че те изобщо не съществуват.

Всъщност, доста неща съм сконна да му простя: вътрешните страхове, непоследователността, страха, дори празните думи, факта, че му липсва точност, че забравя – все качества, не непременно причина за гордост, но които все пак едва ли го биха откроили от останалите. Това, което не мога да му простя, е липсата на великодушие, защото за това не е нужно нищо – чисто и просто да си широко скроен в сърдечната област.

Ккгато от време на време си позволявам великодушно да мечтая, пред мен се появява онази фигура, която в края на 19 в. е философствала и разгорещено дискутирала върху големите теми на деня в т.нар. Kaffeehäuser на Виена – виенчанинът интелектуалец –, фигура, открояваща се със силна воля за промяна, която все още не е била изгубила своето ядро, своята същност. И тогава мислите ми отлитат при онези прогресивни, смели умове, на които не са им липсвали думи, нитo дела, когато е ставало въпрос за това, да се задвижи колелото на световната история или те самите да се превърнат в част от нея. В днешно време може би все още се долявя отчасти тогавашния порив към филисофстване, но вътрешният двигател го няма: В деиствителност виенчанинът се държи така, като че ли той е именно това, което светът изисква от него, и в много отношения играе тази роля професионално.

Какво му е значи на виенчанина днес? Липсват му благородство, великодушие, чувствителност. Това, което още при първата среща може да бъде плахо доловено и забелязано по излъчването на един човек. Или го има, или го няма. И ако го има, то тогава всички думи са излишни. Ако го имаше, излишни щяха да се окажат и написаните тук от мен редове. Но на мен ми липсва онзи виенчанин, чийто стил на живот са били белязани от страстна полемика, искреност и кураж да промени света. Дали ще продължавам да го търся? Разбира се! Ще продължавам ли да го провокирам? И още как! По една единствена причина: от обич.

Views: 35