Views: 65

Вратата се отваря и тя застава в рамката. Точно тя. На високи токчета, с прическа, елегантна, зашеметяваща! Истинска. Не мога да повярвам на очите си. Питам я: Снежи, ти ли си? Откъде идваш? И тя ми разказва, че всъщност, никога не си е отивала. Че просто известно време не сме се виждали. Че и аз съм й липсвала много. Казва ми да събирам всичко, ще ме изнася от това място. И аз отварям шкафовете и започвам да разчиствам. Не ми трябва нищо. Нищо няма да вземам със себе си. Казва ми, че това място не е моето. Слушам я и плача. Питам я, ще дойде ли утре пак. И тя…

1. Вечер да работя по-малко, за да успявам да стигна до кафето, преди да е затворило, и изобщо да работя по-малко и да печеля по-добре. 2. Да забогатея и обеднея – така 11 пъти. 3. Четвъртата, петата и шеста имунизации да са лично от Berгdoktor ( и от никой друг!). 4. Да започна да пуша – да се превърна в страстна пушачка, да пуша навсякъде и по всяко време, със и без причина (търся в момента упътване в интернет, ако някой е чувал за уъркшоп, който може да помогне, да пише!)! 5. Да започна да подражавам на възрастните. 6. Да погаля кон. 7. Да пътувам много, все нагоре към върха.…

Вчера, докато бях в Залцбург, където въпреки кризата с доставките на газ, войната в Украйна и покачващата се инфлация предколедното настроение е в разгара си, се появи въпросът: Какво е усещането да си роден в тази страна? И не само роден, но и свързан с всички онези исторически събития, нишки от историята, които са определили облика на страната през миналите столетия? И от този момент нататък заваляха въпроси! Всеки се буташе напред и се перчеше с правото си на легитимност. Какво би било, ако България не бе 500 г. част от Османската империя, а няколко десетилетия в състава на Австро-Унгарската? Какво би било, ако Първата световна война, в която България…

Дай ръка, ти към мен протегни я,нека кацне на дланите мои,в твойта длан нека аз да откриятвоя път, лъкатушещ в завои,да туркулна по твойта пътекамного радост и време в безкрая,звезден прах да посипя и некада забравя, каквото позная!Дай ми длан, като лист отрони яна ноември в скута да почине,с ноемврийския дъжд да измиявсички ледено зъзнещи зими.И не бой се от лоши прогнози,в мойте длани се ражда магияи дланта тя прочита на този,в чийто път свойто име открия. Views: 34

София никога не ми е харесвала. Ама никога. И не заради факта, че там, в Народното събрание, са онези, които правят всичко останало, само не това, да представят народа, макар и това да би било добра причина. „Съдба е това, съдба!“, казват някои. Извинение, което прави излишен всеки опит за търсене на обяснение, веднага щом дръзнем да отправим бърз поглед назад към историята. Онези от вчера са тези от днес. Факт. София никога не ми е харесвала. Заради огромните противоречия и разликата в картината, която се представя навън и това, което предлага самата действителност, на две пресечки само встрани от „Витошка“. От една страна лъскавите витрина, а от друга, на…

Между вчера и днес, между старо и ново се препъвам в едно „може би“. Може би е прогнозата мрачна, сурова, с ветрове ураганни, дали гръмотевици шпаги ще точат в простора, ще разсичат слънца и дъги? И лица пребледнели, посивели, в умора ще превиват сломени снаги? Може би ще е слънчево циганско лято! Ще синее, ще грее, вали… Може би… може би песента недопята ще се пее и утре, нали? Не вали! Просто днес тъгуват звездите, чакат вятър, едно може би да протегне ръка и избърше сълзите им може би, може би, може би… Views: 39