Бе към 19 часа. Омагьосваща първомартенска вечер, снежинките развяваха без никакъв свян полички, студеният порив на вятъра ги завихряше нагоре, разваляше стройните им редици и ги изплюваше в ослепително белия снежен хаос, където те – напълно изгубени на фона на отразяващото всичко в себе си бяло и смутени – наместваха отново коронките си. Секунда, две, три… С нов порив вятърът ги понасяше отново и те заемаха местата в редиците си. Казват, че на човек не са нужни повече от четири секунди, за да си състави първа представа за другия. Липсваше значи само четвъртата секунда, за да превърне някого в истински, и това бе тайната на всички снежинки.
И мен вятърът носеше, облечена в бялата ми пола, която приличаше повече на парашут, в посока Café Engländer. Без каквато и да било съпротива се оставих да бъда отвяна дотам, където в този миг се празнуваше рожден ден, и скоро се приземих в снежната буря непокътната на самото място на събитието.
Когато на 1 март 2018 г. за първи път се срещнах и се запознах с Рожденика, той първоначално изобщо отказваше да повярва, че съществувах. Вероятно точно затова бях и поканена, аз, непознатата, за да разпръсна тази заблуда или, ако ли пък не, най-сетне да се превърна във въздух, веднъж завинаги. Ако и никога да не бях споменавала думата „турско синьо“ – любимия му цвят – той ме смяташе за фантом от Австрийската народна партия (ÖVP), за един вид фейк, който бе там, за да му стъжни живота, който и без това само на повърхността изглеждаше лесен, а ако Рожденикът наистина желаеше нещо, то да му бъде непременно лесно.
Роден в първия ден на март – месеца, който неслучайно бе оставил следи в двете букви от името му – Рожденикът си бе пожелал обичайното за рождения си ден – „гола танцьорка“ – както се разбра по-късно, вече на масата в Café Engländer. В този случай дебелата ми и научно ориентирана книга, която му подарих, при това с посвещение, определено не беше най-подходящият подарък. Хм. Поне бе едно истинско посвещение от истински човек, не от някакъв ÖVP-фантом, така си мислех аз.
Едва тогава, на онзи първи март, когато вързах на Рожденика мартеница, изведнъж му просветна: „Истинска! Тя е истинска!“ Това прозрение се прокрадна със скоростта на светлината и също толкова бързо изчезна отново. Измислените личности са винаги по-лесни, отколкото истинските – да отбележим! А Рожденикът искаше да му е лесно.
„Съюзници?“ – прошепнах аз, докато подавах ръка за поздрав. „Съюзници!“ – отговори Рожденикът послушно и набързо, без много-много да се замисля. (Научно доказано е, че размишленията водят единствено и само до главоболие, а Рожденикът беше наясно с подобни истини още от най-ранно детство, откак можеше да се задържи прав под масата.)
Едно едва доловимо чувство на принадлежност се прокрадваше през онази вечер, там, на онази маса, сред всички онези толкова прекрасно жужащи, успокояващи гласове на гостите в Café Engländer. Там седях и аз, унесена от радостно преливащите тонове на гласовете, заслушана в тях.
Сбогувах се първа и тръгнах, преди да е ударила четвъртата секунда. Тази история се случи на тринайсетия ден от пристигането ми във Виена, където в този момент познавах всичко на всичко двама души. От онзи първи март обаче изведнъж станах много суеверна, броя винаги до тринайсет, преди да отида на някой рожден ден, и само ако сметката ми излиза, приемам поканата. Тъй като на тринайстия ден всички изкуствени фигури оживяват. Наистина.
