Провокирана от днешната ми среща с Него.
Израснала съм в безбожно общество, в което нямаше Бог; Бог беше забранен. Само от устните на баба се отронваше тихичко и предпазливо понякога тази странна дума. Какво обаче значеше тя, си оставаше пълна загадка. Малката църква на площада си имаше едно доста убедително обяснение: на кулата ѝ самият барон Мюнхаузен бе завързал коня си по време на онази снежна виелица. Минавайки покрай нея, поглеждах нагоре и си мислех за Мюнхаузен. Друга функция на църквата не можех да си представя. Още повече, че никой не я посещаваше, което пък засилваше предположенията ми за нейното съществуване.
След идването на демокрацията църквата изненадващо отвори врати за вярващите. Бяха ли обаче останали такива? Завръщането на вярата в религията скоро се превърна в моден тренд, който акцентираше върху приключенското като следствие от срещата с доскоро недопустимото, а по-малко върху търсенето на вътрешен смисъл. Първият път, когато влязох в църквата, бе за Великден. В полунощ тя се изпълни с прииждащи тълпи любопитни в очакване на Господ, за който някои вече бяха чували, хора, притиснати плътно един до друг, със запалена свещ в ръка. Не можех да видя нищо друго освен гърбовете на редицата пред мен, а ароматът, който се стелеше из цялата църква, не бе на тамян, а на опърлена коса.
Нужно бе да придам някаква форма на този непознат Бог. Но каква? Трябваше ли да е някой, от когото да изпитвам страх и боязън? Или някой, към когото да отправям молбите си, щом станеше непоносимо? Щом исках по-добри оценки в училище, учех по-старателно и насочвах молбите си към себе си. Ако нещо се объркаше, страхувах се от майка си. Значеше ли това, че този Бог живееше в мен или в майка ми? Така или иначе, не беше нещо, което можех да търся навън.
Дали днес, след толкова много години, вярвам в Бог? В моя, в Бог във всеки от нас, може би. В безграничните възможности, в доброто у човека, в любовта, в трансценденталното, което ни свързва, така че да можем да се откриваме отново и отново в другия.
Дали някога съм го виждала? Когато съм на плажа и наблюдавам движението на вълните, когато се зададе буря и устремният вятър ме понесе във вихрушката, накъдето си ще, когато лежа под цъфнало кайсиево дръвче, когато крача през локвите под дъжда, когато съм някъде нависоко и около мен се затанцуват първите снежинки… Бог на невярващата няма лице, не може да бъде открит в църква, нито срещнат по време на молитва, и не търпи жестовете на страхопочитание. Той е онази бездънна тишина във всеки от нас.
