Да ти липсва бащата, който никога не си имал. Да ти липсва човекът, когото не си успял да намразиш, а единствено и само си обичал. Да ти липсва далечния, недостижимия, различния, неразбрания, охулвания, недостойния, самотния, твоя баща. Онзи, който ти изпращаше най-хубавите книги в детството, до когото написа първите си писма с молбата да се върне, който веднъж дори те заведе на училище и ти гордо виреше носле, който ти подари времето и първия часовник, времето, което се измерваше с липсата му. Подари ти и онова златно синджирче с рубиненото цветето и обичките (тях мама после продаде, защото нямахме пари). Да ти липсва този, от когото нямаше общ спомен. Да ти липсва човекът, на когото много не успяха да простят, но който за теб бе единствен възможен твой баща. Да ти липсва усещането, че го има.  Да ти липсва този, на когото все планираше да звъннеш, все искаше да чуеш, но за когото все не намираше време, въпреки че истината бе там: Зад всяко отчуждение, всяка форма на самота и озлобление към света се крие зов за помощ. Само онези, на които им липсват фини рецептори, окастрените и закоравелите от живота, са неспособни да го доловят. Ти, обречената да прощаваш на всички, но да не можеш да простиш на себе си простата истина: че разбираш, че не са нужни обяснения.

И така, всичко, което ти остана от него, е една снимка от детството и едно златно синджирче. Времето продължава да отмерва, по тънките му невидими нишки тече самота. Смъртта е по-мъдра от нас, ако не ни направи по-добри, ще ни застига отново и отново. Дано успея да науча урока й приживе, дано.

Views: 25