И когато се тегли чертата накрая –
вляво към Ада, вдясно към Рая –,
ще остана объркана, малко смутена
там посред звездната синя арена,
за да претегля земната роля,
която играя по собствена воля.
Черно и бяло във нея преливат,
черно от бяло как да изтрия?
Няма да чукам. Не искам пощада.
Хлопват вратите на Рая, на Ада
и ми остава едничка надежда –
всичко до моята вяра се свежда –,
че по пътека-дъга ще премина,
черна и бяла, жълта и синя,
гневна и кротка, светица и грешна, докато птиците мои не срещна.