Етикет: театър

  • Да живее страстта!

    Да живее страстта!

    Ако на чувството може да се придаде форма, то това би бил Benjamin Vanyek. Познаваме талантливия актьор благодарение на увлекателната му актьорска игра в представленията на aktionstheatre ensemble и често сме се възхищавали на актьора, който до такава степен умело успява да се превъплъти в своя протагонист, че се слива напълно с образа, и сме следили с огромен респект изпълненията му. Многофасетната му актьорска игра намери този път своя единствен по рода си израз в интерпретациите на „големия сред големите“ – Jacques Brel – в театър Nestroyhof Hamakom на 15-ти и 16-ти октомври.


    Benjamin Vanyek_ (c) Neli Peycheva_1

    Страст бе думата, както подчерта Benjamin Vanyek, в центъра на събитието. Страс бе и чувството, което обедини публика и изпълнител в едно неизказано красиво аморфно състояние – един вид отдаване на почит с много патос, отдаденост и силно присъствие на онзи от вчера, който приживе намери одобрение сред малцина, благодарение на актьора от днес, който го доближи до нашето съвремие. Brel, за който обличането с думи на вътрешни душевни състояния, предизвикани от сблъсъка с реалността, бе по-важно от самото изпълнение на песните, дълго време не принуден да ги изпълнява сам. През деситилетията след това обаче неговите безпощадно критични песни бяха отново и отново интерпретирани и изпълнявани. Изпълнени със страст бяха и интерпретациите на Benjamin Vanyek.

    Benjamin Vanyek_ (c) Neli Peycheva_2

    Изкуството обединява светове, без да чертае разделни линии. Няма по-велико нещо, което да стои над богатството и бедността, над политическите възгледи, културните особености, възрастовите различия и което да доближава различните светове: единствено условие е способността да му се отдадеш изцяло. Тази пълна отдаденост можеше да се долови и през тази есенна съботна вечер. Benjamin Vanyek обеднини изкуство, музика, думи и чувство в една симбиоза. Пластично, подчертано емоционално, дълбоко разтърсващо той успя да създаде пространство между публиката и  изпълнителя, запълнено от едно неделимо цяло – водовъртец от споделена страст, любов към творчеството на Brel, отдаденост на изкуството, едно Ние. Нужен е кураж, за да се навлезе в това пространство. Смело е да се изправиш пред публиката и да се доближиш възможно най-близо до един от големите, изцяло да се пренесеш в него. Не липсваше кураж и на Benjamin Vanyek да опита това, което вече мнозина бяха пробвали: да създаде собствена интерпретация на песните на Brel. Фриволни, агресивни, изпълнени с патос бяха неговите интерпретации: вътрешен свят и музика, реалност и изкуство, Brel и Vanyek се сляха в едно цяло.

    И така, „въртележката“, на която всички ние бяхме поканени да се качим, потегли! „Бонбониерата“ ни бе поднесена с жест. Спомените за „пристанището на Амстердам“ оживяха. И в едни момент, както често се случва и в реалността, се стигна и до срещата с „дявола“.

    Benjamin Vanyek_ (c) Neli Peycheva_2

    Особеното на интензивността, с която Benjamin Vanyek предтсви песните, бе нейната необузданост, неспособността тя да бъде поставена в рамка. Който познава и обича страстта, с която се откроява Brel, ще обикне и интерпретациите на Benjamin Vanyek. С индивидулно звучене, по изключително изразителен начин той успява да даде израз на актьора и изпълнителя у себе си и да пренесе песните на Brel, чиято актуалност не угасва, в нашето време. Jacquеs Brel е жив! Да живее страстта!

    Нели Пейчева

  • Моята сцена

    Моята сцена

    Aко някой ми каже: не искай, не може,
    неразумно е, няма, не трябва, не бива,
    че животът е скучен, че така си отива,
    че за мене програма предвидил си, Боже,
    без остри завои, без бури, без вятър,
    без звездно небе, без вселенският театър
    от радост безумна и болка солена
    за мен да играе на моята сцена,
    ще отвърна, че ризата ваша теснее,
    по мярка не пасва, на цвят ми сивее -
    не виждам, не чувам, не дишам със нея,
    не зная дали съм, в кой театър живея.
    На моята сцена, във мойта пиеса,
    когато реша, аз ще спусна завеса.
    Защото никак не му прилича
    на голямо момиче да коленичи.
  • В театъра на моя живот

    В театъра на моя живот

    Зная съвсем точно къде стоят томовете на Станиславски в библиотеката ми, мога всеки миг отново и отново да си спомня мириса на стара хартия и вълнението от прелистването на страниците. Една страница, две страници, три страници… Прекрачвам в един свят, в който невъзможното остава вън пред вратата. Понеже тук всичко е възможно. Изведнъж ограниченията на съществуването са преодолени. И така, изглежда че нищо не се е променило. Споменът е там, моментът, в който получавам този скъп подарък, а с него неизменно оживява и той.

    В една топла мартенска вечер съм сред зрителите на пантомимен спектакъл в Русе. Как съм се озовала там? Никаква представа! Вероятно свежият мартенски вятър ме бе отвял там. Дърветата срамежливо показват на света първите си пролетни пъпки. Мек аромат се носи към Дунава. Сградата на кукления театър се намира на една ръка разстояние от реката, която, както разбирам едва години по-късно, се заплита в хора, хората от своя страна във времена, времената в спомени, а спомените отново в човешки истории; така те изтъкават мрежа от безкрайност, простираща се от Русе през Виена чак до Пасау. Съдба, тогава все още неподозирана. Това, с което съм наясно в онзи момент, е, че синьото на Дунава ме привлича като магнит.

    През онази вечер на сцената играе група по пантомима. Потресаващо! Действието скоро напуска видимите граници на залата, талантливите млади хора рисуват картини по сцената, разказват истории с езика на тялото, той. Само един час e минал, а решението вече е взето. Става дума за онези въпроси на живот или смърт. С една дума: Връщане назад няма! Искам да бъда част от това чудо, наречено театър! Изчаквам всички зрители да се сбогуват, залата се поопразва и аз запристъпвам към сцената. Представям се и заявявам: „Искам да бъда една от вас!“ „Какво можеш?“, пита ме той. Аз, дългогодишната гимнастичка, се замислям за секунда и после ми хрумва: „Шпагат!“ И се спускам в шпагат на земята. Усмихва се.

    Така започва срещата ми с театъра и с човека, който почти ме осинови. „Осиновени“ от него бяха и почти всички останали деца в групата ни по пантомима. Почти всички бяхме израснали или само с един родител, или бяхме от трудни семейства. И всички неистово се нуждаехме от баща.

    На 16 г. съм. Заповат ежеседмични репетиции по пантомима. Започва живот, изпълнен с електричество, задвижен от невидим духовен мотор, в който всяко нещо придобива един по-дълбок смисъл. И той. Толкова ярка личност, която няма как да забравиш – Йордан Де Мео. Репетирам. Усърдно. Със страст. Следва представлението под прожекторите на сцената. Запознавам се със сестрата на Симеон Сакскобургготски Мария Луиза. Подарява ми плоча на Кени Роджърс. Влюбвам се в песните. Започвам да посещавам майка му, потомствена германка, за да упражнявам немския си. Говорим. Говорим за „Отнесени от вихъра“. Оставям се вихърът да ме отнесе. Участвам в кастинг за модно ревю. Училището свършва. Пита ме: „Няма ли да следваш актьорско майсторство?“ Аз не вярвам. Вярвам, че съм невярваща. Или по-скоро твърде малко вярвам, че не съм и вироглаво настоявам на варианта с езиците, като че ли с тази орисия съм се родила на този свят. Но други от групата ни по пантомима вярват повече и успяват. Симеон Лютаков, например.

    След години пак го срещам в София. Отново се смее. Смята, че мястото ми не е в университета. Пророк.

    Заминавам за Виена. Не, не по Дунава. Поемам по трудния път, който ми донася светкавично бързо над 160 печата в паспорта, маркиращи преминати граници. След пет месеца там започват съмненията. Има ли път назад? Прибирам се за Коледа, искам да му се обадя. Чакам. Празниците отминават. Звъня и разбирам, че съм закъсняла безвъзвратно, че този разговор никога вече не би могъл да се състои… Преди 3 г. отново във Виена срещам най-неочаквано дъщеря му Мариана! И той отново оживява. В моя живот подобно невидими червени нишки преминават отново и отново всички онези скъпи ми хора, без които нямаше да съм такава, каквато съм сега.

    Слушам Кени Роджърс. До мен е Станиславски. Слушам и разбирам по-добре от всякога: Моят живот е сцена, изпълнена с енергия, задвижена от невидим духовен мотор, чрез който всяко нещо придобива един по-дълбок смисъл. Винаги е било така. Не искайте от мен да слизам от нея. Работата на актьора върху самия себе си продължава.