Aко някой ми каже: не искай, не може, неразумно е, няма, не трябва, не бива, че животът е скучен, че така си отива, че за мене програма предвидил си, Боже, без остри завои, без бури, без вятър, без звездно небе, без вселенският театър от радост безумна и болка солена за мен да играе на моята сцена, ще отвърна, че ризата ваша теснее, по мярка не пасва, на цвят ми сивее - не виждам, не чувам, не дишам със нея, не зная дали съм, в кой театър живея. На моята сцена, във мойта пиеса, когато реша, аз ще спусна завеса. Защото никак не му прилича на голямо момиче да коленичи. Views:…

Зная съвсем точно къде стоят томовете на Станиславски в библиотеката ми, мога всеки миг отново и отново да си спомня мириса на стара хартия и вълнението от прелистването на страниците. Една страница, две страници, три страници… Прекрачвам в един свят, в който невъзможното остава вън пред вратата. Понеже тук всичко е възможно. Изведнъж ограниченията на съществуването са преодолени. И така, изглежда че нищо не се е променило. Споменът е там, моментът, в който получавам този скъп подарък, а с него неизменно оживява и той. В една топла мартенска вечер съм сред зрителите на пантомимен спектакъл в Русе. Как съм се озовала там? Никаква представа! Вероятно свежият мартенски вятър ме бе…