Aко някой ми каже: не искай, не може,
неразумно е, няма, не трябва, не бива,
че животът е скучен, че така си отива,
че за мене програма предвидил си, Боже,
без остри завои, без бури, без вятър,
без звездно небе, без вселенският театър
от радост безумна и болка солена
за мен да играе на моята сцена,
ще отвърна, че ризата ваша теснее,
по мярка не пасва, на цвят ми сивее -
не виждам, не чувам, не дишам със нея,
не зная дали съм, в кой театър живея.
На моята сцена, във мойта пиеса,
когато реша, аз ще спусна завеса.
Защото никак не му прилича
на голямо момиче да коленичи.
