Мама плачеше. Плачеше неудържимо, като че ли някой ѝ бе откъснал парче живо месо, когато на четиринайсет напуснах дома и се отправих към Русе в името на чуждите езици, които трябваше да ми отворят вратата към Европа. На стената вдясно от входа на старото ми училище висеше моята снимка с надпис „Наша гордост“. Мама плачеше, а аз – двойно, веднъж за нея и веднъж за себе си. Оттогава нося болката винаги като двоен товар – веднъж за себе си и веднъж за света. Не че бях displaced в днешния социологически смисъл на думата, не, просто бях изкоренена. Усещането беше, че се намирам едновременно на няколко места. Това, което все си представях, бе полет, който ме отвеждаше надалеч, в Европа; затварях очи и политах.
По-късно, докато бях в гимназията, се намери един човек, който ме научи да разпервам криле. В началото имитирах ударите с крилете по време на урока по пантомима, после го играех на сцената, докато бавно и незабележимо не го пренесох в реалния живот. Да разпериш криле към Европа. И тъй като за постижения бях винаги възнаграждавана с работа, на четиринайсет се отправих на бригада към Германия (бране на домати!), на петнайсет отново бях отличена, посоката пак бе Германия, но този път ставаше дума за плевене! Това, че немското селско стопанство днес се развива така добре, е изцяло моя заслуга! На седемнайсет бях вече достатъчно мъдра, за да съм наясно, че Европа не може лесно да се достигне. През онзи юни на умопомрачително красивите полета от макове бях избрана за кралица на красотата – Мис България 1991 г. Наградата в размер на тогавашните 35 000 лева бе предвидена за обучение в Европа. Пресата гърмеше: „Тежката корона“, „Трудният път към Европа“, „Короната е моят път към Европа“, докато аз, в ролята си на мъдра гадателка, не сложих край на това и не разясних на всички в едно лично интервю, че „Конкурсите за красота не са нашият път към Европа“. И да, короната действително ми бе връчена в присъствието на публика от 4000 души, но наградата, която трябваше да направи възможен моя път към Европа, никога. Какво да се прави, времена на преход. Моята Европа трябваше още да почака.
След следването си започнах работа като асистент в катедрата по германистика във Велико Търново, започнах да съставям речници (българско-немски), превеждах немски народни песни и пътувах. За кратко време печатите в паспорта ми се натрупаха: при всеки граничен пункт към колекцията се добавяше нов. Всеки километър през моята Европа трябваше да бъде „почувстван“. 36-часовите пътувания ме отведоха до Йена, в Центъра за разработване на речник на тюрингските диалекти, до Ваймар за годишното събрание на Гьотевото дружество, до Лайпциг, Хановер, Мюнхен… Постепенно започнах да осъзнавам, че не уседналостта, а мобилността, движението е иманентна черта на човечеството, както пише и Стивън Грийнблат в своя манифест.
Потребността ми непрестанно да се движа – във вътрешен, духовен план, а и реално – ме отведе и до Виена през 2003 г., когато започнах работа върху дисертацията си във Виенския университет, с тема за промените в ценностната система в австрийското и българското общество, изследвани в австрийското списание за мъже „WIENER“ и българското „ЕГОИСТ“. През следващата година се върнах във Виена. И оттогава – отново и отново! Стотици пъти! Твърде кратко време, ще кажете Вие, за да може да се нарече life story, и твърде дълго за бегло познанство – прегръдка за цял живот, го наричам аз! Някои го определят като мазохизъм, аз – като обич. Някои ме питат със съчувствие защо си го причинявам, след като в България съм призната и уважавана като автор и преподавател, други ме гледат с нищо неразбиращ поглед. „Защото заставам зад себе си – отговарям им аз. – Защото трябва да застана зад себе си.“ Защото родината е много повече от географското място, на което сме родени, защото си позволявам лукса да избера страната, която е оставила по-голям отпечатък върху мен, защото Виена предоставя възможността за свободен избор на много идентичности, защото търся моите си хора, защото съм изтощена от състоянието на вътрешна емиграция в България, защото исках да избягам не от бедността в най-бедната държава в Европейския съюз, а от чувството на безнадеждност, защото любопитството ми към света ме поддържа жива, защото обичам Австрия, защото познавам всяко кътче във Виена, всяка сянка, аромата на всяка улица… защото… защото…
Защото не мога да се примиря. Не мога да се примиря с масовото превръщане на университетите в училища и премахването на модерни дисциплини от учебните планове съвсем скоро след като са били въведени. Не мога да се примиря с безнадеждното отмиране на вида, наречен свободен интелектуалец, за сметка на тесногръдие, с липсата на инициативност и максимално орязаните учебни планове, с липсата на креативни идеи, иновативни подходи и мислене встрани от клишето. А който не може да се примирява, трябва да носи товара на болката двойно – веднъж за себе си и веднъж за света.
През 2018 г., след 150 (щастливо число!) старателно написани мотивационни писма, най-сетне получих първата си работа във Виена – преподаване в интеграционни курсове. Предпоставка беше т.нар. сертификат Gender & Diversity, ако и цели дванайсет години да бях преподавала интеркултурна комуникация, бях разработила и учебната програма за дисциплината и бях провела уъркшоп-сесии и изнесла доклади в европейското университетско пространство по темата. Австрийският интеграционен фонд беше непоклатим като скала в бурята в изискванията си! Освен това трябваше да положа и изпит по немски, за да докажа, че го владея, независимо от това, че всичките ми дипломи бяха признати и приравнени към австрийските. Междувременно можах и да си позволя малко жилище под наем в 18. бецирк и така да сложа край на своето номадство, след като вече бях живяла от 2003/04 г. насам в общежития в 7., 8. и 19. бецирк, временно при приятели в 6., 3., 16., 17., 18., 20. бецирк, в хостели и дори в краен случай при дъщеря ми в нейното общежитие.
Наблюдавах себе си с удивление – героинята в собствената си история – и се питах докъде още бих могла да мина отвъд личните си граници. Преодоляването на граници – на реалните, географските, а и на другите, в главите – изглеждаше, че съвсем скоро ще се превърне в изключително важна тема, съпътстваща живота ми. И така, аз стоях там – открита, ранима, в центъра на моя експеримент с мен самата, готова да приема всичко, което моята Европа бе замислила за мен. Работех допълнително по заместване в едно международно училище, а вечер предлагах помощни уроци. И дори тогава, когато договорът ми изтече и дни след това не можех да се изправя в леглото от изтощение, плачех, леех горчиви сълзи, ядосана на себе си, че не бях издържала, че се бях огънала! Можех ли да си го простя? Никога! Очевидно следващия път трябваше да работя още по-упорито, за да докажа своята вярност към Европа!
След всеки неуспех се изправях отново със смайваща упоритост и на въпроса „Накъде?“ имаше един-единствен отговор: „Към Виена.“ И всеки път, когато успявах да прочета по лицата следи от угриженост, успокоявах ги с „Имам достатъчно сили, за да се справя с всичко в моя живот!“
В края на 2019 г. моята Европа отново ми даде знак и аз се върнах във Виена, щастлива, че имах предишната си работа. Колегите ми, които вече бяха чели нещо от мен в австрийската преса – например театралните ми критики, ме гледаха учудено и споделяха, че с моите квалификации и способности мястото ми е другаде. Животът обаче недвусмислено ми беше показал каква стойност имаха в Австрия квалификациите ми и докторската ми титла, и това бе добре. Нали исках да съм начисто с живота, а не да заблуждавам себе си.
Твърдо решена да сляза от седмото небе и да се адаптирам към изискванията на реалността, завърших курс и през 2020 г. получих лиценз за изпитваща към Интеграционния фонд. Достъпът до работа в университетската сфера продължаваше да изглежда почти невъзможен, компетенциите, които имах, оставаха незабелязани, а дори Министерството на образованието в Австрия нямаше ясен отговор дали мога да работя в държавно училище, или не. Но моят ум и особено онази част от него, разположена в дясното полукълбо, се бунтуваше и ми нашепваше: „Нещо с твоята Европа, Нели, никак не е наред, ама никак! Чуваш ли?“ В грешната Европа ли бях попаднала? Не в онази, за която бях разказвала на моите студенти в България? „В онази Европа“, обяснявах им аз, „личността се оценява според способностите ѝ; това е Европа на смелите и способните, в която всеки има шанса за самоопределяне и свободен избор от много идентичности“.
Само от време на време сянка се прокрадва по иначе безоблачното европейско небе и тогава проговаря чувството ми за справедливост. Тогава за цели няколко секунди съм неудържима! Защо моята Виена е така сурова към мен? Защо е толкова трудно човек да се установи във Виена, идвайки от Югоизточна Европа, макар че в родината си е признат и квалификациите му са отлични? Това все още моята Европа ли е, или е „Европа на другите“? И ако е моята Европа, защо трябва да започвам във Виена винаги под нулата, даже не и от нулата, щом би трябвало да има равен старт за всички? Свободното движение на хора в Европа означава ли свобода? И какво още трябва да направя, за да докажа на тази Европа, че съм стойностна? Че ме има?
За подобни въпроси обаче рядко намирам време, защото мислите ми са заети с моята Виена. Далеч по-важни неща стоят на дневен ред! Затова и сега се налага да се сбогувам и да поема нататък, все по-нататък по моя път към Европа. Моята Европа ме чака.
