Не искам да чувам, не искам да виждам, да зная, да вярвам, да ненавиждам, не искам да бъда измислена, жалка, скроена набързо със черна писалка, набързо нахвърляна на стара хартия, тук-там обгоряла. Със гума ще трия това, което надраска за мене: на път без посока, във време без време, в сценарий без текст, в пиеса без име, в изтъркан сюжет – без роли, без рими. Не искам. Очите със длани притискам, очите с перото на сойка покривам. Не искам. Не искам да вярвам, не искам да смятам, че няма поличба, че няма разплата. Не искам да мисля. Не искам да бъда такава, каквато ще пасва по мярка на жълта хартия…

Не мога да чакам. Не мога. Това е. Не мога да бъда безкрайно разумна, премисляща, кротка, измерваща зимата с бавна походка, в забавен каданс замечтана, очакваща най-дългата зима, със зъби потракваща, с един реверанс най-далечната пролет за смяна на ролите тихо да моли. Не мога да чакам. Не мога.Признавам. Тъй много ли искам? Не зная. Познавам, когато последната капка търпение със грохот прелее в море от вълнение. Потеглям! Обувам си моите верни червени, малко изтъркани, но проверени обувки за свят и потеглям! Доскоро! Във нова пиеса и пролетна роля! Ваша Neli P Views: 24