Най-хубавото слагам най-напред.
В очите ми със изгрева се спира,
в топящото се пурпурно небе
оглежда се, а после ме намира
в пролуката на моето сърце.
Най-хубавото имало ръце.
Усещам ги - две неспокойни птици,
прелитащи край моето лице,
отронвайки пера-мечти стотици
на вятъра в студените нозе.
Най-хубавото имало душа.
Душата му с кокиче наметало
покривам, за да скрия от света
в запрашеното сиво огледало
зад облака най-истинското бяло,
оплетено от истина една.
Най-хубавото искам, не лъжа
за хубаво во веки и в безкрая,
а хубаво от радост, от тъга,
от делници, от празници, и зная:
най-хубавото още предстои.
Най-хубавото слагам най-накрая.
