И така, стигнах до момента, когато нищо, ама наистина абсолютно нищо повече не исках. Другояче казано: и нищо не бе вече такова, каквото се очакваше. Нито повишение в кариерата, нито вече двайстегодишната надежда за повишение на заплатата, нито мисълта за бляскави моменти пред заинтересована публика можеха да ме въодушевят. Дори онзи скъп колан на Кучинели не успяваше да разпали сърцето ми. По дяволите! И вече самата представа за науна дейност ме отблъскваше, мен, която иначе пишеше с такова удоволствие. Остаряла ли бях? Или още по-лошо: бях ли се превърнала в пътуваща по пътя към окончателното в отвъдното? Че нещо някак си не бе наред с мен, бе повече от ясно.…